Идеята не беше лоша, прецени Кларк.
— Уместно, Малой. Ал, дай да го направим в следващите няколко дни.
— Съгласен — кимна Стенли.
— Трудното е в симулирането на наранявания — каза доктор Белоу. — Просто няма заместител на истинските неща, а не можем да вкараме хората си в спешното отделение. Твърде много загуба на време ще е, а и там няма да видят подходящи примери на наранявания.
— Този проблем го имаме от години — каза Питър Ковингтън. — Процедурите не може да се преподават, а е трудно да се придобие практически опит…
— Да, освен ако не прехвърлим командата в Детройт — заяде се Чавес. — Вижте, господа, всички сме наясно с първата помощ, а доктор Белоу е лекар. Има толкова много други неща за учение, а съществена е основната ни задача, нали? Отиваме там, свършваме си работата и това свежда до минимум броя рани, нали? — „Освен за противника“ — не добави той, а и никой не го беше особено грижа за тях, а и не можеш да лекуваш при три 10-милиметрови куршума в главата, дори в болницата „Уолтър Рийд“. — Харесва ми идеята да тренираме евакуация на ранени. Чудесно, това можем да направим, както и практиката по първа помощ, но можем ли, реалистично погледнато, да отидем по-далече от това? Не виждам как.
— Коментар? — попита Кларк. Той също не виждаше как могат да направят нещо повече.
— Чавес е прав… но човек никога не е напълно подготвен или напълно обучен — изтъкна Малой. — Колкото и усилия да полагаш, лошите винаги намират начин да ти подхвърлят нещо ново. Все едно, в „Делта“ ние винаги правим десантите с пълен екип за медицинска помощ, обучени военни медици, експерти в травматологията. Може би тук не можем да си го позволим, но така беше във Форт Браг.
— Затова просто ще трябва да разчитаме на местна поддръжка — каза Кларк, приключвайки темата. — Не можем да си позволим голямо разрастване. Не разполагаме с такива средства.
„И това е магическата думичка в този бранш“ — помисли си Малой, без да го казва. Няколко минути след това заседанието приключи и заедно с него — работният ден. Дан Малой вече бе усвоил местната традиция работният ден да завършва в клуба, където бирата беше добра, а компанията — сърдечна. След десет минути той вече надигаше халбата с Чавес. Това дребно мексиканче наистина си го биваше.
— Онова цакане, дето го направи във Виена, наистина беше добро, Динг.
— — Благодаря, Дан. — Чавес отпи. — Нямах голям избор обаче. Някой път просто трябва да направиш това, което трябва.
— Да де, така е — съгласи се флотският.
— Смяташ, че сме тънки откъм медицинска страна. Аз също, но досега това не е било проблем.
— Досега сте имали късмет, момчето ми.
— Да, знам. Все още не сме излизали срещу луди.
— А те са там навън, истинските социопати, ония, дето не им пука от нищо. Е, честно казано, и аз не съм виждал някой такъв, освен по телевизора, но все си го мисля. Все се връщам на оназ работа в Ма’алот, в Израел, преди двайсет и повече години. Онези шибалници трепеха малки деца само за да покажат колко са страшни… а пък онова, дето стана преди с малката щерка на президента… Извади адски късмет, че онова момче от ФБР се оказа там. Не бих имал нищо против да го черпя една бира.
— Добра стрелба — съгласи се Чавес. — Нещо повече, добър разчет на времето. Четох как се е оправил — приказките с тях и прочие, търпение, докато изиграе хода си, после, на момента, го прави точно.
— Чете лекция в Браг, но същия ден бях на път. Видях записа. Момчетата разправяха, че много го бивало в стрелба с пистолет… пък и умен на всичкото отгоре.
— Акълът никога не вреди — съгласи се Чавес, довърши бирата си и каза: — Отивам да приготвя вечерята.
— Я повтори?
— Жена ми е доктор. Ще се върне след около час и днес е мой ред да направя вечерята.
Вдигане на веждата:
— Радвам се да разбера, че си толкова добре обучен, Чавес.
— Сигурен съм в мъжествеността си — увери го Доминго и се запъти към вратата.
Тази вечер Андре работи до късно. Световният парк беше отворен до 23:00, а магазините оставаха отворени и до по-късно, защото колкото и да беше огромен паркът, не можеше да пропусне възможността да спечели още няколко петака от масите за евтините безполезни сувенири, стискани алчно от ръчичките на децата, полузаспали в прегръдките на изтощените си родители. Той безстрастно следеше този процес — как толкова много хора очакваха да спре и последното въртене на механичните хитрини и едва тогава, след като се поставеха веригите и операторите на главоломните въртележки им махнеха за довиждане, се обръщаха и се запътваха към порталите, използвайки и най-последната възможност, за да се поспрат и да се отбият в магазините, където продавачите им се усмихваха уморено и бяха толкова услужливи, колкото ги бяха обучавали. А след това, след като най-после всички напуснеха, магазините се затваряха, касите се изпразваха и пред погледа на Андре и колегите му от персонала по сигурността парите се отнасяха в залата за преброяване. Честно казано, това не влизаше в текущите му задължения, но той все едно продължи, следвайки тримата продавачи от магазина „Матадор“ по главната улица, после по една странична, през някакви бели дървени врати и надолу по стъпалата към приземните етажи, по бетонните коридори, гъмжащи от електрокари и служители през деня, а сега опустяващи, ако се изключат служителите, запътили се да се преоблекат в уличните си дрехи. Залата за отчитане на приходите се намираше в самия център, почти под замъка. Монетите се изсипваха в сандък, където се сортираха по националност и стойности, преброяваха се, пакетираха се и се етикетираха за превоз до банката. Банкнотите, вече групирани и разпределени на пачки по валута и стойност, се… се претегляха. Първия път, когато го видя, се удиви, но деликатните везни всъщност ги претегляха — ето, едно точка нула шест едно пет килограма банкноти от по сто германски марки. Два точка шест три седем нула килограма от по пет британски лири. Съответните суми се изписваха на електронните екрани и парите се отмятаха за опаковане. Тук служителите от охраната носеха оръжия, пистолети „Астра“, защото общото количество валута за деня беше… главният счетоводен екран показа числото 11 567 309.35 британски лири… все използвани в брой, парични знаци в добро състояние, на всякакви стойности. Всичко това се побра в шест големи брезентови чувала и бе поставено на платформата на четириколесен електрокар, за да бъде откарано до задната част на приземието, в бронирана кола с полицейски ескорт, която да го транспортира до централния клон на местната банка, все още отворен по това време на денонощието за депозит с такава величина. Единадесет милиона британски лири в брой.