— Извинете — обърна се Андре към наблюдаващия от охраната. — Да не би да наруших някакви правила, че дойдох тук?
Смях:
— Не, всеки рано или късно слиза тук, за да види. Затова има прозорци.
— Не е ли опасно?
— Смятам, че не. Прозорците са дебели, както виждате, а охраната в залата за преброяване е много стриктна.
— Мон дьо! Толкова пари… ами ако някой се опита да ги открадне?
— Камионът е брониран и има полицейски ескорт, две коли с по четирима души във всяка, всички тежко въоръжени. — И това щяха да са само явните пазачи, помисли си Андре. Сигурно имаше и други, не толкова близо и не толкова явни, но също така добре въоръжени. — Първоначално се тревожехме, че баските терористи може да се опитат да откраднат парите — толкова много пари в брой могат да финансират акциите им години наред, — но такава заплаха не се появи, а освен това нали знаете какво става с всички тези пари?
— Защо не карат парите до банката на хеликоптер? — попита Андре.
Контрольорът от охраната се прозя.
— Много е скъпо.
— Е, и какво става с парите?
— Повечето от тях се връщат обратно при нас, разбира се.
— О! — Андре се замисли за миг. — Всъщност да. Разбирам.
Световният парк до голяма степен беше бизнес в брой, защото повечето хора все още предпочитаха да плащат за нещата по този начин въпреки нашествието на кредитните карти, които паркът използваше с не по-малко удоволствие, и въпреки възможността гостите да прехвърлят всичко на хотелските си сметки — указанията за което бяха отпечатани върху пластмасовата картичка с ключа от стаята на родния език на всеки клиент.
— Мисля, че използваме едни и същи банкноти от пет британски лири до петнадесет пъти, преди да се изхабят и да се наложи да ги върнат в Лондон за унищожаване и подмяна.
— Разбирам — кимна Андре. — Значи влагаме ги и след това теглим от нашата сметка, за да развалим по-едрите банкноти на гостите. Тогава колко пари в брой държим подръка?
— За разваляне ли? — Охранителят сви рамене. — Два–три милиона минимум… британски лири де. За да следим всичко това, използваме ей тези компютри.
— Удивително място — отбеляза Андре, и го мислеше сериозно.
Той кимна и си тръгна, за да пъхне картата си за края на дежурството и да се преоблече. Денят беше минал добре. Обиколките му бяха потвърдили първоначалните преценки за парка. Сега вече знаеше как да планира акцията и как да я осъществи. Предстоеше да доведе тук своите колеги и да им покаже плана, след което идваше изпълнението. След четиридесет минути той вече беше в квартирата си, отпиваше бургундско и отново премисляше всичко. Навремето, цяло десетилетие, бе изпълнявал ролята на офицер по планирането и операциите на Аксион Директ — беше организирал и изпълнил цели единадесет убийства. Тази акция обаче щеше далеч да надмине всичко останало, имаше шанс да се превърне в кулминация на кариерата му и той трябваше добре да я премисли от всички страни. На стената в апартамента му бе окачена карта на Световния парк и той я оглеждаше. Вход — изход. Възможни маршрути за достъп на полицията, средства за тяхното блокиране. Как да разположи своите хора. Къде да отведе заложниците? Къде да ги задържи? Как да изкара всички? Андре продължаваше да оглежда картата, отново и отново, търсейки слаби места, търсейки грешки. Испанската национална полиция, Гуардия Сивил, щеше да реагира, разбира се. Трябваше да се гледа на тях с уважение, въпреки смешните им шапки. Сражаваха се с баските в продължение на цяло поколение и се бяха научили. Несъмнено вече си имаха тактически разстановки за Световния парк, защото той представляваше твърде очевидна цел за евентуални терор… прогресивни елементи, поправи се Андре. Полицията не биваше да се взима лековато. За малко щяха да го убият или арестуват на два пъти във Франция, но и в двата случая това беше станало заради негови очевидни грешки и той се беше поучил и от двата. Не, не и този път. Този път той щеше да ги държи надалеч чрез заложниците и като им покаже волята си да ги използва за своите политически искания, и колкото и страшна да беше Гуардия Сивил, щяха да клекнат пред тази демонстрация на решимост, защото колкото и да бяха страшни, те също бяха уязвими от своята буржоазна сантименталност, като всички други. Чистотата на неговите цели му вдъхваше кураж и той щеше да държи на това, и щеше да постигне целите си, или мнозина щяха да загинат, а нито испанските власти, нито френските, нямаше да могат да издържат на това. Планът беше почти готов. Той вдигна телефона.