Вечерта Пийт се появи отново. Сега лицето му беше пребледняло и той беше още по-отпуснат, но освен това му беше зле, ако се съдеше по походката му.
— Как сме? — попита го весело доктор Килгор.
— Стомахът е много зле, докторе, ето тука — отвърна Пийт и посочи с пръст.
— Още те мъчи, а? Ами, добре, защо не легнеш ей тук и да те попрегледам — каза лекарят, докато си слагаше маската и ръкавиците.
Лекарският преглед беше повърхностен и в случая съвсем ненужен. Пийт, както Честър преди него, умираше, макар все още да не го знаеше. Хероинът беше свършил добра работа, потискайки неприятното усещане, премахвайки болката и заменяйки я с химическа нирвана. Килгор внимателно взе нова проба за по-нататъшно изследване.
— Е, приятелю, мисля, че ще трябва да изчакаме, докато това стане готово. Какво ще кажеш за една инжекцийка като миналия път?
— Да, докторе. Оня път ми подейства много добре.
Килгор напълни нова пластмасова спринцовка и я инжектира в същата вена, както миналия път. Изгледа как кафявите очи на Пийт се разшириха и как после той се отпусна, след като болката заглъхна, заместена от толкова дълбока летаргия, че можеше на място да му направи сериозна операция, без нещастното копеле изобщо да протестира.
— Как са другите, Пийт?
— Добре. Само Чарли се оплаква, че го боли корем.
— О, така ли? Може би ще трябва да прегледам и него — каза Килгор.
Значи и Номер три щеше вероятно да се появи утре. Разчетите вървяха почти според очакваното. След преждевременните симптоми на Честър останалите от групата вървяха точно по предвидения график. Добре.
Завъртяха се още телефони и рано сутринта няколко души наеха коли с фалшивите си лични карти, подкараха по двама или поединично на юг от Франция към Испания и минаха набързо през повърхностните гранични проверки. Различни пътнически агенти направиха необходимите резервации в парк-хотелите, все на средно ниво — всички бяха свързани с парка чрез монорелсов или обикновен влак, чиито станции се намираха в изпълнените с павилиончета фоайета на самите хотели, за да не могат гостите да се изгубят.
Магистралите, отвеждащи до парка, бяха широки и удобни и пътните знаци можеха да се следят лесно дори от незнаещи испански. Може би единственият риск бяха огромните туристически автобуси, движещи се с над 150 километра в час, като сухопътни презокеански лайнери, с прозорци, пълни с човешки лица; децата махаха на шофьорите на автомобилите. Водачите също им махаха с усмивка и пропускаха автобусите да продължат да порят напред, превишавайки ограниченията в скоростта, сякаш това беше тяхно право, нещо, с което водачите на колите не искаха да рискуват. Те разполагаха с време. Така бяха планирали акцията си.