Въпроси нямаше. Членовете на екипа отново огледаха схемата на черната дъска.
— Тогава да действаме — каза им Динг и екипът се изниза навън.
— Как е кракът ти, Джордж? — попита Луи.
— Боли — отвърна Томлинсън. — Но на ръцете ми им няма нищо. — И вдигна своята МР-10.
— Биен — кимна Луи.
Двамата почти постоянно действаха заедно, като миниекип, до такава степен, че на бойното поле всеки можеше да чете мислите на другия, а и двамата притежаваха дарбата да се придвижват невидимо. Това беше трудно за научаване — ловците по рождение го знаеха, а останалите го тренираха непрестанно.
След две минути всички бяха извън закритото стрелбище. Конъли закрепи пластичен взрив на вратата — този елемент от обучението им отваряше непрекъснато работа на дърводелците. Минаха само тридесет секунди, после Конъли се отдръпна и даде знак с вдигнат палец, че е свързал жиците с кутията на детонатора.
— Екип 2, тук Водач — чуха всички в слушалките си. Готови… Пади, три… две… едно… СТАРТ!
Както обикновено, Кларк подскочи. Сам бивш експерт по разрушенията, той знаеше, че Конъли го надминава със своя почти магически усет, но знаеше също така, че никой експерт по разрушенията в света не пести материала по време на акция. Вратата прелетя през помещението и се разби в отсрещната стена, достатъчно бързо, за да контузи всеки, когото би ударила, но не фатално. Джон запуши ушите си с ръце и затвори очи, защото това, което следваше, беше флеш-бенгът — връхлетя върху ушите и очите му като избухнало слънце. Разчете съвършено времето и ги отвори, за да види нахлуването на стрелците.
Томлинсън пренебрегна протестите на крака си и последва Лоасел с вдигнато оръжие. И тогава ги чакаше първата изненада — това упражнение щеше да е коварно. Никакви заложници или лоши вляво. Двамата се затекоха към отсрещната стена и завиха надясно, за да покрият фланга.
Чавес и Прайс вече бяха вътре, оглеждайки своята зона — и също не намериха нищо. После Вега и Мактайлър преживяха същото в десния сектор. Акцията не вървеше според разчета.
Чавес забеляза, че не се виждат нито заложници, нито лоши, и че има само една врата към друго помещение, отворена.
— Пади, флеш-бенг! — изрева той по радиото. Кларк ги следеше от ъгъла, облечен в бялата риза на наблюдаващ и с бронежилетка. Конъли изникна иззад Вега и Мактайлър с два флеш-бенга в ръцете. Запокити ги през вратата и отново последва ослепителен шок. Този път поведоха Чавес и Прайс. Вътре се намираше Алистър Стенли, с бялото си облекло „Не ме стреляй!“. Кларк, който остана в предното помещение, чу приглушения пукот на оръжията и последвалите викове:
— Чисто! Чисто! Чисто!.
Джон влезе при тях. И трите мишени бяха надупчени в главите. Динг и Еди бяха при заложниците, прикривайки ги с бронираните си тела и насочили оръжията си към картонените мишени, които в реалния живот щяха да са на пода и от разбитите им черепи щеше да шурти кръв.
— Чудесно — обяви Стенли. — Добра импровизация. Ти, Томлинсън, беше малко бавен, но стрелбата ти беше съвършена. Твоята също, Вега.
— Добре, да идем в кабинета и да прегледаме записа веднага — каза Джон и се запъти навън, тръскайки глава, за да прочисти ушите си от трясъка на флеш-бенга. Щеше да му се наложи да си вземе шумозаглушители за ушите и очила, ако искаше да продължи да наблюдава, иначе слухът му щеше да се увреди окончателно — макар да чувстваше, че е негово задължение да изпитва нещата истински, за да може да прецени по-добре как действа всичко. Хвана Стенли под мишницата и попита:
— Достатъчно бързо ли беше, Ал?
— Да — кимна Стенли. — Флеш-бенгът ни дава, аа, три до пет секунди за окопитване, следват петнадесет колебливи действия. Чавес се приспособи добре. Всички заложници щяха да оцелеят. Вероятно, имам предвид. Джон, нашите момци са просто на гребена на вълната. По-добре от това вече не могат. Томлинсън, въпреки болния си крак, не изтърва повече от половин стъпка, ако имаше и толкова, а пък французинът е пъргав като мангуста. Дори Вега, колкото и да е едър, никак не е тромав. Джон, тези момчета са най-добрите, които съм виждал.
— Съгласен съм, но…
— Но все още толкова много неща са в ръцете на нашите противници, нали? Да, знам това, но Господ да им е на помощ на тия копелета, когато им излезем.
13. Забавления
Попов продължаваше да се мъчи да разбере нещо повече за своя работодател, но не намираше нищо. Данните в библиотеката на Ню Йорк Сити и в Интернет бяха истинска лавина от информация, но в нея нямаше нищо, което да предлага и най-малкото обяснение защо въпросният човек е наел бивш офицер от КГБ да изравя терористи и да ги пуска срещу целия свят. Беше все едно някое дете да замисли убийството на любимия си родител. Но не моралният аспект на явлението го тревожеше — в разузнавателните операции няма много място за морал. Като възпитаник на академията на КГБ край Москва, той не можеше да стигне по-далече от това, което бяха набивали в главата му, а именно, че Държавата винаги е права. „Понякога може да получите заповеди, които могат да ви притеснят лично — им беше казал веднъж полковник Романов. — Такива неща се случват, по причини, които вие можете да разбирате, или не, но които винаги са справедливи. Вие имате право да поставяте нещо под съмнение по тактически причини — и как ще изпълните задачата като полеви офицер е изцяло ваша работа. Но да откажете изпълнение на задача е предателство.“ И точка. Нито Попов, нито неговите съвипускници си бяха правили бележки по темата. Ясно беше, че заповедите са си заповеди. Следователно, щом беше приел службата, Попов трябваше да изпълнява възлаганите му задачи…