…но като служещ на Съветския съюз, той винаги беше знаел коя е крайната цел, а именно — да събира за своята страна жизненоважна информация, тъй като неговата страна или се нуждаеше от информацията заради самата себе си, или за да подпомогне други, чиито действия щяха да бъдат от истинска полза за неговата страна. Дори работата му с Илич Рамирес Санчес преди време носеше някаква тайнствена полза на държавата му. Но сега, разбира се, той разсъждаваше по друг начин. Терористите бяха като бесни кучета или вълци, които човек пуска в нечия градина, за да предизвика бъркотия, и, да, може би от стратегическа гледна точка това беше полезно — или поне така бяха смятали неговите началници в една държава, която вече беше мъртва и изчезнала. И колкото и да беше добър някога КГБ — той все още смяташе, че това беше най-добрата шпионска организация, съществувала някога на света — в края на краищата тя се бе оказала пълен провал. Партията, за която Комитетът за държавна сигурност някога беше щит и меч, вече не съществуваше. Мечът не беше успял да съсече враговете на Партията, а щитът не можа да я защити от всевъзможните оръжия на Запада. В такъв случай дали наистина неговите началници бяха знаели какво трябва да се прави?
„Вероятно не“ — призна си Попов, и поради това може би всяка операция, която му бе възлагана, в по-голяма или по-малка степен бе представлявала глупава грешка. Осъзнаването на това можеше да се окаже горчиво, само че неговото обучение и опит се изплащаха щедро, да не говорим за двете куфарчета банкноти, които беше успял да свие — но за какво! За да изкарва на открито терористи, които да бъдат избивани от европейските полицейски сили? Точно толкова лесно, макар и не толкова доходно, той можеше просто да ги посочи на полицията и да остави да ги арестуват, да ги съдят и да ги затворят, като престъпни утайки, каквито всъщност си бяха, което в края на краищата щеше да е много по-удовлетворително. Тигър в клетка, крачещ напред-назад зад решетките и чакащ дневната си порция от пет килограма конско, беше нещо много по-забавно от някой, напъхан в музей и също толкова безполезен. Той самият беше нещо като изкупителна жертва, помисли си Дмитрий Аркадиевич, но за чия касапница?
Парите бяха добри. Още няколко задачи като първите две и той щеше да си вземе парите и фалшивите си документи и да се скрие от лицето на земята. Можеше да си лежи на някой плаж, да си пие вкусни напитки и да гледа хубави момичета в оскъдни бански костюми, или… какво? Попов не беше наясно какво точно оттегляне от активна дейност би му допаднало, но беше сигурен, че все ще намери нещо. Може би щеше да използва таланта си, за да търгува с акции — и с връзки, като истински капиталист — и по този начин да забогатее още повече. Но не, той все още не беше достатъчно подготвен за такъв живот, и докато се подготвеше, фактът, че характерът на неговата задача не му е ясен, го тревожеше. След като не му беше ясно, не можеше да прецени опасностите, които застрашаваха него самия. Но въпреки цялата си умелост, опит и професионална подготовка, той не можеше да проумее защо неговият работодател иска да пусне тигрите от клетките им — нали отвън ги очакваха ловците. Колко жалко, че не можеше просто да попита. Отговорът можеше дори да се окаже забавен.
Регистрацията в хотела се извършваше с механична прецизност. Бюрото на рецепцията беше огромно, отрупано с компютри, които регистрираха гостите колкото се може по-бързо, за да могат те да си харчат парите в парка. Хуан получи пластмасовата картичка с ключа си и кимна благодарно на симпатичната служителка, после нарами чантите си и се запъти към стаята си, благодарен, че тук няма метални детектори. Коридорът беше къс, а асансьорите необичайно широки, за да прибират и хора в инвалидни колички. След две минути беше в стаята си и разопаковаше багажа. Тъкмо когато привърши, на вратата се почука.