— Андре?
Парковият полицай се обърна и видя Майк Денис, главния административен директор на Световния парк.
— Да, мосю Денис?
— Казвам се Майк, не помниш ли? — Шефът потупа пластмасовата табелка с името си. Е, да, в парка беше прието хората да се обръщат помежду си на малко име — още нещо, което несъмнено бе наложено от Америка.
— Да, Майк, извинявай.
— Как си, Андре? Струваш ми се малко притеснен от нещо.
— Аз ли? Не, Майк, всичко е наред. Просто изкарах дълга нощ.
— Окей. — Денис го потупа по рамото. — Днес ни чака натоварен ден. Ти откога работиш при нас?
— От две седмици.
— Харесва ли ти тук?
— Страхотно място.
— Това е идеята, Андре. Лек ден.
— Благодаря, Майк.
Той изгледа отдалечаващия се американец. Проклети американци, очакваха всички да са щастливи непрекъснато, иначе току-виж нещо не е както трябва, а ако нещо не е наред, трябва веднага да се оправи. Е добре, нещо наистина не беше наред и щеше да се оправи още днес. Но на Майк нямаше да му хареса много.
Жан-Пол прехвърли въоръжението си от куфарчето в сака си. Беше си поръчал закуска от румсървиса, голяма американска закуска, така беше решил, тъй като с това сигурно щеше да му се наложи да мине през целия предстоящ дълъг ден, а може би и през част от следващия. На други места в други хотели в комплекса останалите щяха да сторят същото. Неговият „Узи“ беше с десет заредени пълнителя и имаше и шест за 9-милиметровия пистолет, и три осколочни ръчни гранати, плюс радиото. Всичко това правеше сака тежък, но той нямаше да го носи цял ден. Жан-Пол погледна часовника си и за последно огледа стаята. Всички тоалетни принадлежности беше купил наскоро. Беше ги изтрил внимателно с влажен памук, за да е сигурен, че няма да остави отпечатъци от пръстите си, после бе избърсал масата и бюрото, а най-накрая — блюдата от закуската и сребърните прибори. Не знаеше дали френската полиция има отпечатъците му в някое досие, но ако ги имаше, той нямаше намерение да й оставя нов комплект, а ако ги нямаше, защо да й дава възможност да му отварят ново досие? Беше по риза с къси ръкави, плюс тъпата бяла шапка, която си беше купил предния ден, за да прилича на многобройните тъпи гости на това абсурдно място. Вдигна сака и излезе, като се спря за последно, за да изтрие бравата, както отвътре, така и отвън. После отиде до асансьора и натисна бутона с кокалчето, вместо с върха на пръста си. След няколко секунди беше извън хотела и крачеше безгрижно към гаричката, където картата от стаята му в хотела щеше да послужи за пропуск в транспортната система на Световния парк. Седна в едно купе и след малко влезе някакъв германец, също понесъл сак, с жена си и двете си деца. Сакът му тупна тежко на седалката и кой знае защо, той обясни на английски:
— Миникамерата ми.
— И аз си нося. Тежички са, нали?
— Но пък ще имаме какво да си спомняме от идването си в парка.
— Несъмнено — отвърна Жан-Пол.
Локомотивът изсвири и влакчето се понесе напред. Французинът бръкна в джоба на ризата си да провери дали билетът му за парка си е на мястото. Всъщност беше платил за още три дни в комплекса. Не че щеше да му потрябва. Всъщност нямаше да потрябва на никого повече.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Джон, докато четеше факса. — Стипендиален фонд? — И кой беше нарушил мерките за сигурност? Джордж Уилсън, финансовият министър? По дяволите! — Алис! — извика той.
— Да, господин Кларк. — Тя влезе в кабинета му и видя какво чете. — И аз си помислих, че това може да ви ядоса. Изглежда, господин Остерман се е почувствал задължен да възнагради екипа, който го е спасил.
— Как е по закон? — попита Джон. ~ Нямам представа.
— Имаме ли тук адвокат или консултант?
— Не. А предполагам, че ще ви трябват и британски, и американски.
— Супер! — възкликна ДЪГА Шест. — Би ли извикала Алистър?
— Веднага, сър.