14. Мечът на легиона
Излетът за семействата на персонала на компанията „Томпсън“ беше планиран от няколко месеца. Децата — общо триста — взимаха допълнителни часове, за да бъдат освободени във ваканция една седмица предварително, и събитието се отразяваше на бизнеса. „Томпсън“ инсталираше някои компютъризирани системи за контрол в парка — това беше част от прехода на компанията от главно военна продукция към положението на фирма с по-общ електронно-инженерен профил. Новите системи за контрол, с помощта на които ръководството на Световния парк можеше да следи дейностите на територията на цялото предприятие, представляваха успореден вариант на системите, разработени за сухопътните сили на НАТО, и прехвърляха данните по ефира, вместо по подземни медни кабели, което спестяваше милиони франкове.
Като признание за успешното изпълнение на договора ръководството на „Томпсън“ беше постигнало споразумение със Световния парк да уреди фирмен пикник. Всички включени, в това число и децата, бяха облечени в тениски с търговския знак на фирмата и в момента вкупом вървяха към центъра на парка, ескортирани от шест от парковите тролове. Освен това ги придружаваха и легионери: двама облечени с вълчи кожи сигнифери, носещи щандарти на кохорти, и един облечен в лъвска кожа аквилифер, носещ златен орел, святата емблема на Шести Виктрикс, понастоящем разквартируван в Световния парк, Испания, като своя предшественик по времето на император Тиберий през 20 г. пр. Христа. „Легионерите“ крачеха гордо, както бойците от техния прославен Виктрикс, или „победоносен“ легион го бяха правили преди двадесет века.
Това бе парадът — част от церемониите на първия ден, а след това „Томпсън“ щяха да се разхождат сами и да се наслаждават на четирите дни почивка като обикновени туристи.
Майк Денис следеше процесията на телемониторите в кабинета си. Римските войници бяха отличителен белег на неговия тематичен парк и по някаква причина се бяха оказали много популярни, дотолкова, че да го накарат наскоро да увеличи броя им от петдесет на над сто, като беше назначил трима центуриони, които да ги командват. Човек можеше да ги отличи по страничната украса на шлемовете им, вместо украшенията отпред и отзад на шлемовете на обикновените легионери. Хората с тези отличителни знаци бяха преминали през истинска тренировка с мечове и се говореше, че някои от мечовете са с истински остриета — нещо, което Денис не се беше постарал да провери и на което едва ли щеше да се противопостави, ако го беше направил. Но всичко, което беше добро за духа на служителите, беше добро и за парка, а принцип в неговата практика беше да оставя хората си да ръководят отделите с минимална намеса от командния център в замъка. Той увеличи кадъра с приближаващата се тълпа. Бяха подранили с около двадесет минути, а онова там беше… о, да, Франсиско де ла Крус — предвождаше парада. Франсиско беше пенсиониран сержант от испанските парашутни части и направо обожаваше да предвожда паради. Як мъжага, над петдесетте, с космати ръце и толкова бързо растяща брада — Световния парк позволяваше мустаци, но не и бради на служителите си — че му се налагаше да я бръсне два пъти дневно. Малките хлапета отначало го намираха за застрашителен, но Франсиско намираше начин да спечелва симпатиите им и те бързо се успокояваха — и особено обичаха да си играят с червената конска опашка на шлема му. Денис си отметна наум да покани скоро Франсиско на обяд. Той добре поддържаше малкия си отдел и заслужаваше известно внимание от старшото ръководство.
Денис трябваше да произнесе слово за добре дошли пред гостите от „Томпсън“, следваше изпълнение на един от церемониалните оркестри и парад на троловете, после — вечеря в ресторанта на замъка. Той погледна часовника си, надигна се и тръгна по коридора, водещ през една „тайна“ врата към вътрешния двор на замъка. По време на строежа архитектите бяха получавали празни чекове и сами си ги бяха попълвали, но пък бяха използвали добре парите от петрола на Персийския залив, въпреки че замъкът не беше съвсем автентичен: имаше си противопожарни стълбища, кранове и стомана, а не бе просто от каменни блокове, иззидани с хоросан.
— Майк? — извика нечий глас и уредникът на парка се обърна.
— Да, Пит?
— На телефона. Председателят.
Изпълнителният директор забърза назад към кабинета си, стиснал в ръка папката с речта.
Франсиско — Панчо, както го наричаха приятелите му — де ла Крус не беше висок мъж, само метър и седемдесет и шест, но с широк кръст и яките му като стълбове крака караха земята да трепери, когато маршируваше със стегнати крака: един историк му беше обяснил, че така се правело в легионите. Железният му шлем беше тежък и той усещаше пляскането на конската опашка отгоре. Лявата му ръка стискаше големия тежък скутум — легионерския щит, стигащ почти от шията до глезените. Беше направен от ламинирано и лъснато до блясък дърво, но с тежка желязна пъпка в средата, с образа на Медуза, и с метални ръбове. Римляните, отдавна беше научил той, били здрави войници и носели тежко въоръжение — почти тридесет килограма, плюс храната и постелките, горе-долу толкова, колкото самият той беше носил по време на походи като войник. Паркът беше дублирал всичко това, макар че металът със сигурност беше по-добър от произвежданото в ковашките работилници на Римската империя. Зад него в строй набиваха крак шестима млади войници, подражавайки на вдървения му марш. Де ла Крус обичаше това. Собствените му синове служеха в испанската армия, следвайки стъпките на баща си, също както правеха тези френски момчета в момента. За де ла Крус светът беше в идеалната си форма.