Но нещата вече излизаха извън контрола на Гасман. Старшият изпълнителен директор на „Томпсън“ вече говореше по клетъчния си телефон с управата на корпорацията и моментално последва позвъняване до неговия председател, което го хвана в една улична кафетерия на приятна обедна закуска, моментално прекъсната от обаждането. Той на свой ред позвъни до министъра на отбраната, а след това нещата наистина се завъртяха бързо. Докладът от управителя на „Томпсън“ на терена беше изчерпателен и недвусмислен. Министърът на отбраната му се обади пряко и накара секретарката си да запише всичко, което им беше необходимо. Данните веднага бяха напечатани и изпратени по факс до премиер-министъра и министъра на външните работи, който на свой ред веднага се обади до своя испански колега със спешна молба за потвърждение. Случаят вече добиваше политически размери, а от министерството на отбраната се обадиха на още едно място.
— Джон Кларк слуша — отвърна по телефона ДЪГА Шест. — Да, сър. Къде е това… разбирам… колко? Окей. Моля незабавно ни изпратете каквато допълнителна информация получите… Не, сър, не можем да се задействаме преди правителството на страната-домакин да помоли официално. Благодаря, господин министър. — Кларк превключи клавишите на телефона. — Ал, веднага при мен. Отваря ни се работа. — След което по същия начин извика Бил Тоуни, Белоу, Чавес и Ковингтън.
Изпълнителният директор на „Томпсън“ в Световния парк беше събрал хората в едно от заведенията за хранене. Бивш офицер-танкист от френската армия, той работеше енергично и бързо, за да внедри порядък в хаоса. Беше отделил на една страна онези служители, чиито деца бяха останали. Тези, чиито деца бяха отведени, преброи, и установи, че липсват всичко тридесет и три деца, отделно още две в инвалидни колички. Родителите, както можеше да се очаква, бяха изпаднали в паника, но той успя донякъде да вкара нещата в релси и след това отново позвъни до началника си — председателя на корпорацията, за да направи допълнения към първоначалния си доклад за положението. Намери лист хартия, за да направи списък по имена и години, като същевременно полагаше неимоверни усилия да сдържа собствените си чувства и мълчаливо благодареше на Бога, че собствените му деца бяха твърде големи, за да се включат в тази екскурзия. След като свърши и това, той отведе хората си по-надалече от замъка, намери един парков служител и го запита къде могат да се намерят телефони и факс-апарати. Отведоха ги в добре замаскирана служебна сграда и после през подземния тунел. Стигнаха до алтернативния команден пост на парка, където намериха Майк Денис, който все още стискаше папката с приветственото слово към групата от „Томпсън“ и се мъчеше някак да осмисли събитията.
Гасман пристигна тъкмо когато един от факсовете изпращаше списъка на известните заложници до Париж. В същата минута се обади френският министър на отбраната. Оказа се, че той се познава със старшия служител на „Томпсън“ полковник Робер Гамелин, който беше ръководил преди няколко години конструкторския екип на второто поколение системи за насочване на танковия огън.
— Колко?
— Тридесет и три от групата, може би още няколко, но терористите, изглежда, са избрали нашите деца съвсем преднамерено, господин министър. Това е работа за Легиона — отговори полковник Гамелин. Имаше предвид екипа за специални операции на Чуждестранния легион.
— Ще видим, полковник. — Връзката се прекъсна.
— Аз съм капитан Гасман — представи се на Гамелин човекът със странната шапка.
— По дяволите, водих семейството там миналата година — каза Питър Ковингтън. — Ще им трябва цял шибан батальон, за да се завземе мястото. Адски кошмарно е, фрашкано със сгради, голямо пространство, на много нива. Мисля, че дори има подземна служебна зона.