— Карти, схеми? — — обърна се Кларк към госпожа Форгейт.
— Ще видя — отвърна секретарката и напусна конферентната зала.
— Какво знаем? — попита Чавес.
— Не много, но французите са се задействали и в момента молят испанците да ни пуснат и…
— Това току-що пристигна — каза от вратата Алис Форгейт, подаде на Кларк един факс и отново излезе.
— Списък на заложници… Боже мой, само деца, на възраст от четири до единайсет… трийсет и три… по дяволите! — изпъшка Кларк, след като го прегледа, и го подаде на Алистър Стенли.
— Двата екипа — заяви шотландецът.
— Да — кимна Кларк. — Така изглежда. — Телефонът иззвъня.
— Повикване за господин Тоуни — обяви женски глас в говорителя.
— Тук е Тоуни — каза шефът на разузнаването в слушалката. — Да, прието… да, знаем, обадиха ни се от… а, разбирам. Добре. Нека да уредя някои неща тук, прието. Благодаря. — Тони затвори. — Испанското правителство е помолило чрез британското посолство в Мадрид да потеглим незабавно.
— Ясно, хора — каза Джон и се изправи. — Действайте. Господи, този път го уредиха наистина бързо.
Чавес и Ковингтън изскочиха от кабинета и се понесоха към сградите на екипите си. Телефонът на Кларк иззвъня отново.
— Да? — Той слуша мълчаливо няколко минути. — Добре, това ме устройва. Благодаря ви, сър.
— Какво става, Джон?
— МО току-що е поискало един МС-130 от Първо крило за специални операции. Дават ни го заедно с хеликоптера на Малой. Очевидно имат военновъздушен терен на около двайсет клика оттам, където отиваме, а Уайтхол в момента се опитват да получат разрешение да го използваме. — А още по-доброто беше, помисли си той, без да го добавя, че транспортният „Херкулес“ можеше да ги вдигне направо от Херефорд. — След колко можем да тръгнем?
— По-малко от час — отвърна Стенли след секунда размисъл.
— Добре, щото тая птичка „Херки“ ще е тук след по-малко от четиридесет минути.
— Слушай, народе — заговори бързо Чавес на хората си. — Чака ни бачкане. Действай.
Те моментално хукнаха към шкафовете с екипировката. Единствено сержант Патерсън поспря да повдигне очевидния въпрос:
— Динг, днес Екип 1 е действащият. Защо се вдигаме и ние?
— Изглежда, ще трябваме и двата, Ханк. Тръгваме всички.
— Ясно. — Патерсън се затича към шкафа си.
Френският министър на отбраната се обади на полковник Гамелин и му съобщи, че по молба на испанското правителство е изпратен екип за специални операции и че ще бъде при тях след по-малко от три часа. Гамелин съобщи новината на своите хора и испанският полицейски началник настръхна и веднага позвъни на своя министър в Мадрид, за да го уведоми какво става. Оказа се, че министърът току-що получава съобщението от своето външно министерство. Насам идваше още полиция със заповед да не се предприемат никакви други действия освен изграждането на кордон. Реакцията на Гасман от двата последователни шамара беше пълно объркване, но заповедите си бяха заповеди. Сега, след като разполагаше вече с тридесет полицаи, някои вече на терена, а други — все още на път, той се разпореди на една трета от тях да се придвижат, бавно и предпазливо, към замъка на повърхността, докато останалите две трети правят същото през подземния тунел, с оръжия в кобурите или на предпазител и изрична заповед да не стрелят при никакви обстоятелства — указание, което беше по-лесно да се даде, отколкото да се изпълни.
Дотук нещата бяха протекли добре, смяташе Рене, а парковият команден център се оказа най-доброто. В момента той разучаваше контролната компютърна система, за да може да избира телекамери, които, изглежда, покриваха целия терен — от паркингите до площадките за изчакване пред возилата. Картините бяха в черно-бяло и можеха да се увеличават. По стените на офиса бяха монтирани двадесет монитора, всеки свързан с компютърен терминал с поне пет камери. Никой нямаше да може да се приближи до замъка, без той да разбере. Чудесно.
В съседната стая Андре беше накарал децата да насядат на пода едно до друго, с изключение на двете в инвалидните колички, които беше поставил до стената. Всички деца бяха уплашени и кротки, което го устройваше. Той беше преметнал автомата си през рамо — в момента не му беше необходим, нали?
— Стойте мирно — каза им той на френски, отиде в командния център и попита:
— Не е ли време да се обадим?
— Да — съгласи се Рене, вдигна един от телефоните, разгледа клавишите, избра този, който му се стори най-вероятният, и го натисна.