— Правили са го в миналото. Пазаряха се тихо, зад кулисите — каза Пелед. — Нашите приятели сигурно го знаят.
— Деца! — изпъшка Кларк.
— Кошмарен сценарий — кимна Нунън. — Но кой ще вдигне камък, за да убие дете?
— Трябва да поговорим с тях, за да разберем — изръмжа Белоу и погледна часовника си. — Следващия път намерете по-бърз самолет.
— Успокой топката, докторе — каза му Кларк, макар да си даваше сметка, че в мига, в който кацнеха и се озовяха близо до целта, на Пол Белоу щеше да се падне най-трудната работа. Той трябваше да разчете мозъците на терористите, да прецени степента им на решимост и — най-трудното — да предвиди бъдещите им действия, а както и всички останали от екипа на ДЪГА, засега той не знаеше нищо съществено. Като и останалите, той беше като спринтьор преди старт и чакаше сигналния пистолет да изгърми. Но, за разлика от останалите, не беше стрелец. Не можеше да се надява на емоционалното облекчение, което те щяха да получат, влизайки в акция — и тайно завиждаше на бойците. Трябваше да измисли някакъв начин да се споразумеят с хора, които не познаваше, за да се спаси животът на децата. Онези съзнателно бяха избрали деца, при това френски деца, за да увеличат до максимум натиска върху властите в Париж… и това беше добре обмислен акт… което го принуждаваше да смята, че са готови да убият дете, въпреки всички табута, свързани с такова деяние във всяко нормално човешко съзнание. Пол Белоу беше писал и чел лекции по целия свят за хора като тези, но някъде дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява дали изобщо разбира манталитета на терористите — той бе съвсем чужд на собствения му, изключително рационален поглед към реалността. Сигурно можеше донякъде да симулира техния начин на мислене, но дали наистина го разбираше? Но не това беше въпросът, който искаше да си постави точно в този момент. Той се облегна назад и затвори очи, за да потърси заслон от стреса, който със сигурност щеше да го връхлети след по-малко от час.
Кларк разбра защо го направи, но не можеше да направи същото. Той бе ДЪГА Шест и отговорността за операцията лежеше на неговите плещи… а това, което виждаше в ума си, бяха лицата, които трябваше да подхождат на имената от списъка на факса, който стискаше в ръката си. Кои от тях щяха да оживеят? Лицата отново и отново изплуваха в ума му.
Лица на дечица.
— Още не са ми отговорили — каза капитан Гасман, щом от другата страна на линията вдигнаха слушалката.
— И аз все още не съм ви определил срок — отвърна Първи. — Бих искал да се надявам, че Париж оценява добрата ни воля. Ако не се окаже така, тогава скоро ще разберат, че трябва да уважават нашата решимост. Постарайте се да ги уверите в това — завърши Рене и постави слушалката на вилката.
„Толкова с обаждането и поддържането на диалога“ — каза си Гасман. Това беше едно от нещата, които трябваше да направи в подобна ситуация, както се беше учил от тренировките и както казваха наръчниците. Да установи някаква форма на диалог и обмен на информация с престъпниците, дори някаква степен на доверие, което след това да използва в своя полза, да ги убеди да освободят някои от заложниците срещу храна или други малки отстъпки, да разколебае решимостта им, с крайната цел да предотврати престъплението без загуба на невинен живот — дори, по възможност, и живота на самите престъпници. Една истинска победа за него би означавала да ги изправи на подсъдимата скамейка и съдията да ги обяви за виновни и да ги осъди да изгният в затвора като боклук, какъвто всъщност бяха… Но първата стъпка беше да ги накара да говорят с него — нещо, за което онзи „Първи“, изглежда, не изпитваше особена охота. Този човек се чувстваше много удобно в ролята на командващ положението… и с пълно право. Нали децата бяха под дулата на оръжията им.
Съседният телефон иззвъня и щом Гасман вдигна слушалката, един глас каза:
— Кацнаха и в момента разтоварват.
— Колко?
— Половин час.
— Половин час — каза полковник Нунсио на Кларк, докато колата потегляше.
— Какво знаем дотук?
— Тридесет и пет заложници. Тридесет и три са от Франция…
— Видях списъка. Другите две какви са?
— Болни деца от една специална програма… онези, дето ги изпращат… вие започнахте такава в Америка… как й викахте?
— „Изпълни едно желание“ ли?
— Да, точно така. Момиче от Холандия и момче от Англия, и двете в инвалидни колички, и двете много болни. Не са французчета, като останалите. Това ми се струва странно. Всички останали са деца на работници в „Томпсън“, оръжейната компания. Водачът на групата се обадил в главния офис на корпорацията, оттам новините били предадени нагоре до френското правителство, с което се обяснява бързата реакция. Имам заповед да ви предложа цялата помощ, която моите хора могат да ви окажат.