Двете ченгета кимнаха и Джон долови в очите им облекчение — въпреки гордостта и професионализма си те бяха доволни, че той и екипът му ще поемат ситуацията под свой контрол… и също така отговорността за нея. Можеха само да спечелят, че са поддържали успешна операция по спасяването на похитените, но също така можеха да се отдръпнат и да заявят, ако стане нещо лошо, че не е било по тяхна вина. Бюрократичното съзнание си беше неотделима част от поведението на всеки държавен служител навсякъде по цивилизования свят.
— Ей, Джон!
Кларк се обърна. Беше Чавес, а зад него идваше Ковингтън. Двамата командири на екипи нахълтаха в помещението — с черното си щурмово снаряжение приличаха на ангели на самата Смърт, — пристъпиха до конферентната маса и започнаха да оглеждат схемите.
— Доминго, това са полковник Нунсио и капитан Гасман.
— Здравейте — отвърна Динг на своя лосанджелиски испански и се ръкува. Ковингтън го последва, поздравявайки ги на родния си език.
— Снайперски пост тук? — веднага попита Динг, почуквайки с кокалчето на показалеца си „Пикиращия бомбардировач“. — Мярнах това нещо от паркинга. Страшна въртележка. Мога ли да прекарам там Хомър, без да го видят?
— В момента го обсъждаме.
Влезе и Нунън. Раницата му бе претъпкана с електронно оборудване. Той огледа екраните и каза:
— Изглежда добре. Може и да стане.
— Нашите приятели имат тук дублиращ пулт.
— Опаа! — възкликна Нунън. — Чудесно! Първо искам да закрия всички клетъчни връзки.
— Защо? — попита Нунсио.
— В случай че нашите приятели имат някое момченце отвън с клетъчен телефон, което да им казва какво правим — отвърна Кларк.
— Ясно. И какво да направим?
— Пратете хората си при всички възли и техниците да вкарат тези дискети в компютрите си — каза Нунън. — На всяка има напечатана инструкция.
— Фелипе! — викна Нунсио и щракна с пръсти. Миг след това неговият човек получи дискетите и заповедите и напусна помещението.
— Колко дълбоко сме под уличното ниво? — попита Нунън.
— Не повече от пет метра.
— И отгоре е укрепен железобетон?
— Да — отвърна парковият инженер.
— Добре, портативните ни радиостанции би трябвало да работят.
В това време в командния център влязоха и бойците и всички се струпаха около конферентната маса.
— Терористите и заложниците са тук — каза им Джон.
— Колко са? — попита Еди Прайс.
— Тридесет и пет заложници, всички деца, две в инвалидни колички. Тези двете не са от Франция.
— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.
— Аз — отвърна капитан Гасман и Белоу го сграбчи под мишница и го отведе настрани.
— Преди всичко наблюдението — каза Чавес. — Трябва да заведем Хомър на върха на това там, без да го видят… Как ще го направим?
— На телеекраните се мяркат движещи се хора — намеси се Джонстън. — Кои са те?
— Служители на парка — отвърна Майк Денис. — Накарахме ги да обикалят, за да сме сигурни, че всички наши гости са напуснали района. — Това беше обичайната процедура при затварянето на парка, въпреки че сега го правеха няколко часа преди края на работното време.
— Намерете ми някакви дрехи… трябва обаче да завия с нещо и пушката. Тук имате ли механици?
— Почти хиляда — отвърна управителят на парка.
— Добре, значи минавам за такъв с куфара с инструментите и прочие. Тези въртележки работят ли?
— Всички са спрени.
— Колкото повече неща се движат, толкова повече трябва да следят — каза сержант Джонстън.
— Това ми харесва — съгласи се Чавес и погледна Кларк.
— И на мен. Господин Денис, пуснете ги всички, ако обичате.
— Ще трябва да ги пускаме поотделно. Оттук можем да ги спрем едновременно, като изключим тока, но не можем да ги пуснем оттук.
— Тогава пратете хората си да го направят. Сержант Джонстън ще отиде с вашия човек на бомбардировача.
Хомър, настаняваш се там. Задачата ти е да събираш информация и да докладваш.
— Колко е високо?
— Около сто и четиридесет метра над земята.
Снайперистът измъкна от джоба си калкулатор и го включи, за да се увери, че работи.
— Ясно. Къде да се преоблека?
— Насам — каза инженерът и го изведе от стаята.
— Пост от другата страна? — попита Ковингтън.
— Тук ми се струва добре — отвърна Денис. — Зданието за виртуална реалност. Не е толкова високо, но има пряка видимост към замъка.
— Ще поставя там Хюстън — каза Ковингтън. — Кракът все още го мъчи.
— Окей, двама снайперисти-наблюдатели плюс телекамерите ни дават доста добро визуално покритие на замъка — каза Кларк.