— Трябва да направим командна рекогносцировка, за да преценим всичко останало — каза Чавес. — Трябва ми схема с разположението на камерите. Също и на Питър.
— Кога ще пристигне Малой? — попита Ковингтън.
— След около час. Когато кацне, ще трябва да презареди. След това може да издържи четири часа, с трийсетте минути кръжене, преди да целуне покрива.
— Докъде хващат камерите, господин Денис?
— Покриват паркинга ето оттук много добре, но не и другата страна. Могат да виждат по-добре от върха на замъка.
— Какво знаем за снаряжението им?
— Само оръжията. Имаме го на запис.
— Искам да го видя — намеси се Нунън. — Веднага, ако може.
След което нещата се задвижиха. Чавес и Ковингтън получиха картите на парка — бяха им дали от същите, които продаваха на гостите, като секретарката бе отбелязала местата на видеокамерите с черни точки. В коридора ги чакаше електрокартинг — всъщност картинг за голф, който ги понесе навън, после на задния паркинг на уличното платно. Ковингтън пое ролята на навигатор по картата, отбягвайки камерите, и двамата обиколиха Световния парк по задните улички.
Нунън превъртя трите видеокасети, записали нападението на терористите.
— Добре. Десетима са, всички мъже, всички с бради, с бели шапки, когато са извършили нападението. Двама приличат на паркови служители. Някаква информация за тях?
— Работи се — отвърна Денис.
— Имате ли отпечатъци? — попита Нунън, но му отвърнаха отрицателно. — А снимки?
— Да, всички имаме идентификационни пропуски със снимки. — Денис извади своя.
— Това е все пак нещо. Трябва да го изпратим на френската полиция адски бързо.
— Марк! — Денис махна с ръка на шефа на личен състав.
— Трябваше да навлечем униформи — каза Ковингтън.
— Да бе, бързата слепи ги ражда, нали, Питър? — Чавес надникна иззад ъгъла и в ноздрите му нахлу миризма от павилиона за закуски. Преглътна. Беше гладен. — Влизането ще е доста забавно, нали?
— Аха — съгласи се Ковингтън.
Замъкът определено изглеждаше като истински, квадрат със страна над петдесет метра и почти толкова висок. Чертежите показваха, че до плоския му покрив отвежда и стълбище, както и асансьор, и рано или късно лошите типчета щяха да поставят някой от хората си там, ако имаха поне малко мозък в главите. Е, това беше работа за снайперистите. Хомър Джонстън и Сам Хюстън щяха да разполагат с пряка мерна линия, на четиристотин метра от едната страна и на някакви си сто и шестдесет от другата.
— Колко големи ти се струват тия прозорци?
— Доста големи, Динг.
— И аз така мисля. — Планът вече се оформяше. — Надявам се, че Малой си е отпочинал добре.
Сержант Хомър Джонстън, вече с навлечен върху екипа си работен комбинезон на парков техник, надникна от приземието на петдесетина метра от „Пикиращия бомбардировач“. От толкова близо „увеселителното“ возило изглеждаше още по-застрашително.
— Мога да ви закарам догоре и да спра количката там — каза парковият служител, който го придружаваше.
— Страхотно. — За катерене определено изглеждаше височко, въпреки че имаше нормална обслужваща метална стълба. Минаха през засводения вход, през преградите за задържане на множеството, и Джонстън седна на предната седалка вдясно, поставил куфара с пушката до себе си.
Изкачването до върха на първия хълм беше бавно — преднамерено бавно, за да вземе акъла на ахкащите клиенти. Върволицата от десет колички с по три седалки спря на самото било и Джонстън се измъкна. Постави куфара в една ниша за инструменти, отвори го и извади гумена пътечка и маскировъчно покривало, което да наметне върху себе си. Най-накрая дойде ред на пушката и бинокъла. Не бързаше, докато разпъваше и наместваше пътечката — платформата бе от перфорирана стомана и лежането върху нея скоро щеше да стане неудобно. Маскировъчното покривало разпъна върху отвесната рамка пред себе си. По същество то представляваше лека рибарска мрежа с пластмасови зелени листа и бе предназначено да прикрие силуета му. После разпъна двуногата на пушката, нагласи я и извади боядисания в маскировъчен цвят пластмасов бинокъл. Личният му радиомикрофон увисна пред устните му.
— Снайпер Две-едно до командир.
— Тук Шест — отзова се Кларк.
— Снайпер Две-едно на позиция, Шест. Кацнал съм добре. Виждам целия покрив на замъка и вратите към асансьора и стълбището. Добра видимост и към задната страна. Мястото не е лошо, сър.
— Добре. Дръж ни в течение.
— Прието, шефе. Край.
Сержант Джонстън се намести на лакти и се зае да наблюдава зоната. Слънцето все още грееше жарко. Налагаше се да свикне с това. Джонстън се замисли за миг и посегна към манерката си. Точно в този момент количката, с която се беше качил, се затъркаля напред и започна да се спуска, изчезвайки от погледа му. Той чу търкалянето на стоманените колелета в металния улей над главата си и се зачуди какво ли е да се возиш на това проклето нещо. Ей там отпред сигурно е като същинско пикиране, усещане, което му беше познато, но хич не държеше да го изпитва въпреки целия си опит на въздушен рейнджър. Друго си беше шибаните ти крака да си стоят здраво върху шибаната земя, пък и не можеш да стреляш с пушка, докато пропадаш във въздуха с двеста и трийсет километра в час, нали?… Той насочи бинокъла си към някакъв прозорец: отдолу прозорците бяха плоски, но остро скосени на върха, като в истински замък, и бяха направени от парчета прозрачно стъкло, съединени с оловни шини. Щеше да е трудно да стреля през тях, пък и стрелбата от този ъгъл нямаше да е никак лесна… не, ако получеше цел, трябваше да е някой отвън. Това щеше да е лесно. Той погледна през телескопичния мерник на снайпера и натисна бутона на лазерния измерител на обхвата, избирайки за точка на прицела центъра на вътрешния двор. После набра няколко числа на калкулатора си, получи точно изчислените параметри и завъртя кнопката на мерника на подходящото число деления. Пряката мерна линия беше триста осемдесет и девет метра. Добре. Достатъчно близо, ако се наложеше да стреля.