— Да, господин министър — каза доктор Белоу.
Седеше в удобния стол на Майк Денис и зяпаше стената. В момента имаше две снимки, които да зяпа — на неизвестни лица, тъй като Тим Нунън ги нямаше в компютъра си, а и френската, и испанската полиция не бяха успели да ги превърнат в имена с прикрепена към тях биография. И двамата бяха наели апартаменти на няколко километра оттук и в момента двете помещения се тарашеха основно, като се проследяваха и евентуалните обаждания по телефона, за да разберат къде са звънели.
— Значи искат да им дадем Чакала, така ли? — попита френският министър на правосъдието.
— Заедно с още няколко, но той, изглежда, е основната им цел, да.
— Моето правителство няма да преговаря с тези твари! — натърти министърът.
— Да, разбирам. Предаването на затворници обикновено не е вариант, но всяка ситуация е различна и аз трябва да разбера каква възможност за отсрочка ми давате, ако изобщо има такава. Като позиция за преговори. Това би могло да включва и Санчес — да го докарат от затвора и да го доведат тук като… да речем, като стръв за обкръжените терористи.
— Препоръчвате ли ми го?
— Още не съм сигурен. Не съм говорил с тях, а докато не го направя, не мога да имам никакво впечатление какви изобщо ги мислят. Засега съм длъжен да приема, че си имаме работа със сериозни, предани на каузата си хора, които са готови да убият заложници.
— Деца?
— Да, господин министре, трябва да го смятаме за реална заплаха — отвърна докторът. Това предизвика мълчание, което продължи цели десет секунди според стенния часовник, в който беше забил поглед Белоу.
— Ще го обмисля. Ще ви се обадя по-късно.
— Благодаря, господин министър. — Белоу остави слушалката и погледна Кларк.
— Е, и?
— Е, и, и те не знаят какво да правят. Нито пък аз. Виж, Джон, в момента сме изправени пред куп неизвестни. Не знаем много за терористите. Липсва религиозна мотивация, не са ислямски фундаменталисти. Така че не мога да използвам срещу тях религията, Бог или етиката. Ако са идеологически марксисти, ще се окажат безскрупулни копелета. До този момент не са били никак комуникативни. Ако не успея да говоря с тях, не мога да направя нищо.
— Добре, каква е играта ни тогава?
— За начало, остави ги на тъмно. Кларк се обърна.
— Господин Денис? — Да?
— Можем ли да изключим тока на замъка? — Да.
— Да го направим ли, докторе? — обърна се Джон към Белоу и той му отвърна с кимане. — Окей, дърпай шалтера.
— Добре. — Инженерът седна зад един от компютърните терминали и задвижи мишката, за да избере програмата за управление на захранването. След няколко секунди изолира замъка и натисна бутона, за да изключи електричеството.
— Да видим колко ще изтраят сега — промълви тихо Белоу.
Изтраяха точно пет секунди. Телефонът на Денис иззвъня и един глас попита:
— Защо го направихте?
— Какво имате предвид?
— Знаете какво. Осветлението угасна.
Доктор Белоу се наведе над микрофона.
— Аз съм доктор Белоу. С кого разговарям?
— Аз съм Първи. Държа Световния парк под своя команда. Вие кой сте?
— Казвам се Пол Белоу и ме помолиха да разговарям с вас.