— Андре — каза Рене, по погрешка преди да е прекъснал линията.
Доскорошният служител от охраната на парка пристъпи до ъгъла.
— Хайде, Ана. Мисля, че е време да отидеш при мама.
— О? — възкликна момиченцето.
Очите й бяха сини като порцелан, косата светлокафява, всъщност почти руса, а кожата й беше бледа и крехка като пергамент. Беше много тъжно. Андре пристъпи зад количката, хвана дръжките и я подкара към вратата.
— Ела да излезем навън, малката — промълви той.
Асансьорът беше с аварийно захранване и дори при изключен ток можеше да се движи на акумулатори. Андре натика количката вътре и натисна бутона за първия етаж. Вратите бавно се затвориха и асансьорът се спусна надолу. Минута след това вратите отново се отвориха. През замъка преминаваше широк наземен коридор, за да могат посетителите транзитно да преминават от едната част на Световния парк към другата. Сводестите стени бяха покрити с мозайка.
— Какво става? — попита Нунън, забил поглед в един от мониторите. — Джон, някой излиза навън.
— Командир, тук Снайпер Две-едно, виждам един, който тика пред себе си инвалидна количка с дете в нея, излиза от западната страна на замъка. — Джонстън остави бинокъла и прикладва пушката, намествайки кръста на мерника в слепоочието на мъжа: пръстът му леко опря в двойния спусък. — Снайпер Две-едно на цел, един човек, една цел.
— Оръжия на предпазител — дойде отговорът на Кларк. — Повтарям, оръжия на предпазител. Потвърди.
— Прието, Шест, оръжия на предпазител. — Сержант Джонстън свали пръста си от спусъка. Но какво ставаше там?
— Гадняр — изръмжа тихо Ковингтън. Двамата с Чавес бяха само на четиридесет метра от него и имаха пряка видимост. Момиченцето се беше сгушило в лявата страна на количката и се мъчеше да погледне нагоре и назад към мъжа, който я буташе. Беше около четиридесетгодишен, с мустаци, но без брада, среден на ръст, на тегло и на телосложение, с тъмни очи, които не изразяваха нищо. Паркът беше толкова тих, толкова безлюден, че можеха да чуят скърцането на гумените колелета по каменната настилка на двора.
— Къде е мама? — попита Ана на английски.
— Ще я видиш след малко — обеща Девети. Количката зави покрай сводестия вход към замъка, заобиколи покрай една статуя и пое към двора. Девети я спря в средата на широката алея и се огледа.
Тук навън трябваше да гъмжи от полицаи, но той не забеляза никакво движение — само вагончетата на „Бомбардировача“ — не беше нужно да ги поглежда, за да се увери, че се движат: познатият шум говореше ясно. Наистина много лошо. Девети посегна към колана си, измъкна пистолета и…
— Оръжие. Той извади пистолет! — докладва Хомър Джонстън. — О, мамка му, той ще…
…Андре стреля в гърба на Ана и куршумът премина точно през сърцето й. Отпред, на плоската детска гръд бликна кърваво петно и главичката на детето клюмна. В същия момент мъжът бутна количката и тя се затъркаля по полегатата алея и покрай каменната стена, докато най-сетне не спря на равното.
Ковингтън измъкна беретата и я вдигна. Нямаше да е лесен изстрел, но разполагаше с девет патрона и те бяха предостатъчни, но…
— Оръжие на предпазител! — гръмна радиослушалката в ухото му. — Оръжие на предпазител! Не стреляй! — заповяда Кларк.
— Мамка му! — изхриптя Чавес.
— Да — съгласи се англичанинът. — Прав си. — Прибра пистолета в кобура и проследи с очи мъжа, който се обърна и закрачи обратно към укритието на каменния замък.
— На цел съм. Снайпер Две-едно на цел! — съобщи Джонстън.
— Не стреляй! Тук Шест, оръжия на предпазител, по дяволите!
— Мамка му! — изрева Кларк в командния център и удари с юмрук по масата. — Мамка му!
И в този момент телефонът иззвъня пък.
— Да? — каза Белоу.
— Получихте предупреждението ми. Включете веднага електричеството или ще убия друг заложник — каза Първи.
15. Бели шапки
— Нищо не можехме да направим, Джон. Нищичко — заяви Белоу.
— И сега какво? — попита Кларк.
— Сега трябва да им включим тока.
Пред очите им, приковани в телемониторите, трима мъже се затичаха към детето. Двама бяха от Гуардия Сивил. Третият беше доктор Хектор Вайлер.
Чавес и Ковингтън проследиха същото, но от по-близо. Вайлер носеше бяла лабораторна престилка, универсалната униформа на лекарите, и устремът му да се добере до детето прекъсна рязко, когато докосна все още топлото, но отпуснато телце. Смъкналите се изведнъж рамене на доктора казваха всичко. Куршумът беше преминал точно през сърцето. Докторът каза нещо на ченгетата и те подкараха количката извън двора, завивайки точно покрай членовете на ДЪГА.