— Почакай, докторе — извика Чавес и излезе от укритието си да погледне. Собствената му жена носеше нов живот в корема си и този нов живот в момента сигурно мърдаше и подритваше, а Санди сигурно седеше в дневната и гледаше телевизия или четеше. Лицето на момиченцето беше кротко, като че ли то бе заспало, и Чавес не можа да се сдържи да не посегне и да не погали меката косица. — Кое е това дете?
— Просто болно дете, може би фатално. Картонът й е в кабинета ми. Когато такива деца идват тук, получавам резюме на състоянието им, та ако възникнат спешни обстоятелства… — Докторът прехапа устни. — Вероятно умираше, но още не беше мъртва, все още имаше надежда.
Вайлер беше син на майка испанка и баща германец, емигрирал в Испания след Втората световна война. Беше учил упорито, за да стане лекар и хирург, а този акт, убийството на дете, задраскваше всичко. Някой беше решил с лека ръка да обезсмисли цялото му обучение и опит. Никога не беше изпитвал гняв — беше свит и кротък човек, — но сега го изпита.
— Ще ги убиете ли?
Чавес вдигна очи. В тях нямаше сълзи. Може би щяха да се появят по-късно. Ръката му все още лежеше върху главата на момичето. Косата й не беше много дълга, но той не знаеше, че едва е израсла след поредната процедура на химиотерапия. Знаеше само, че сега детето трябваше да е живо и че той, докато гледаше безпомощно как го убиват, не бе успял да направи това, на което бе посветил целия си живот.
— Да — отвърна той на доктора. — Ще ги убием.
Махна с ръка на колегата си и двамата придружиха останалите към лекарския кабинет. Крачеха бавно. Вече нямаше никаква причина да бързат.
„Това ще свърши работа“ — помисли си Малой, докато оглеждаше прясно боядисаното от едната страна на „Найт Хоук“. Надписът гласеше „Р01ЛС1А“.
— Готови ли сме, Харисън?
— Да, сър. Сержант Нанс, време е да задвижим.
„Найт Хоук“ се издигна в небето и Малой включи радиостанцията.
— ДЪГА, тук Мечо, край.
— Мечо, тук ДЪГА Шест, чувам те, край.
— Мечо във въздуха, след седем минути съм при вас.
— Прието. Обикаляй над зоната, докато не ти кажем друго.
— Прието, сър. Ще ви уведомя, щом минем на орбита. Край. — Нямаше за какво да се бърза.. Малой килна носа на машината и се понесе през сгъстяващия се мрак. Слънцето вече почти беше залязло. Светлините на парка в далечината се приближаваха.
— Кой сте вие? — попита Чавес.
— Франсиско де ла Крус — отвърна мъжът. Кракът му беше бинтован и изглежда, го болеше.
— Видяхме ви на записа — каза Ковингтън, хвърли поглед към меча и щита и кимна в знак на уважение към седналия мъж. Мечът изглеждаше адски внушително и макар да не можеше да се сравнява с МР-10, вероятно беше доста добро оръжие.
— Дете? Те са убили дете? — попита де ла Крус.
— Ана Гроот, на десет години и половина — каза доктор Вайлер, който преглеждаше здравния картон на детето. — Остеосаркома с метастази, смъртно болна… Оставал й е месец и половина.
Двамата испански полицаи положиха телцето върху кушетката за прегледи и го завиха с чаршаф. Единият, изглежда, беше готов да се разплаче, и сякаш само гневът, каращ ръцете му да треперят, го спираше.
— Джон сигурно сега се чувства адски говняно — каза Чавес.
— Той беше длъжен да го направи, Динг. Моментът не беше подходящ за действие…
— Знам, Питър. Но как, мамка му, да го кажем на нея? — Пауза. — Докторе, да ти се намира случайно кафе?
— Ей там — посочи Вайлер.
Чавес пристъпи до кафеварката, наля си в една стиропорова чашка и попита:
— Отгоре и отдолу, притискаме ги в сандвич?
— Така мисля — кимна Ковингтън.
Чавес изпи кафето и хвърли чашката в кошчето за боклук.
— Добре, давай да разставяме.
Излязоха от кабинета и без повече приказки тръгнаха навън към тунела, а оттам — до алтернативния команден център.
— Снайпер Две-едно, става ли нещо? — тъкмо питаше Кларк, когато влязоха.
— Не, Шест. Нищо освен сенки по прозорците. Още не са пратили човек на покрива. Това е малко странно.
— Твърде са самоуверени от телевизионното покритие — обади се Нунън. Беше разпънал пред себе си чертежите на замъка. — Добре, приемаме, че всички наши приятели са ето тук… но там има цял куп други стаи, на три нива.
— Тук Мечо — чу се глас от инсталирания от Нунън микрофон. — В момента кръжа. Какво трябва да правя? Край.
— Мечо, тук Шестица — отвърна Кларк. — Всички обекти са в замъка. На втория етаж има командно-контролен център. Вероятно сега всички са там. Току-що убиха заложник… момиченце — добави Джон.