— Засега. Нашият контакт се нарича Първи, а оня тип горе е Трети. Това говори ли ти нещо?
— Радиоигри — каза доктор Белоу. — Точно по учебника. Мъчат се да скрият самоличността си, но и това е по учебника. — И двете снимки от личните пропуски отдавна бяха пратени до Франция за идентифициране, но както полицията, така и разузнавателните агенции излязоха на сухо.
— Французите ще се пазарят ли?
— Не мисля. Министърът, когато му казах за холандското момиче, само изръмжа, но каза, че Карлос ще остане в дранголника независимо от… очаква ние да решим ситуацията, а ако не можем, тяхната страна си имала свой екип и щели да изпратят него.
— Значи трябва да направим план и да сме готови да се задвижим до двадесет и два нула-нула.
— Освен ако не искате да видим как убиват още един заложник, да — каза Белоу. — Не ми позволяват да наложа контрол над поведението им. Знаят как се играе тази игра.
— Професионалисти? Белоу сви рамене.
— Възможно е. Те знаят какво ще се опитам да направя, а след като го знаят предварително, могат да маневрират.
— Значи няма никакъв начин да смекчим поведението им? — попита Кларк.
— Мога да се опитам, но едва ли. Идеологическите, тези, които имат ясна представа какво точно искат… с тях е много трудно да се разбереш. Нямат никаква етична база, с която да заиграеш, никакъв морал в обичайния смисъл, нищо, което мога да използвам срещу тях. Никаква съвест.
— Мдаа. Вече го видяхме. Добре. — Джон се изправи и се обърна към двамата си командири на екипи. — Използвате тези два часа, за да го планирате, и последния, за да го организирате. Тръгваме точно в двадесет и два нула-нула.
— Трябва да научим повече какво става вътре — каза Ковингтън.
— Нунън, какво можеш да направиш?
Агентът на ФБР погледна отново чертежите, после вдигна очи към телемониторите.
— Трябва да се преоблека — заяви той, отиде до куфара с екипировката си и измъкна нощното маскировъчно облекло — зелено върху зелено. Най-доброто нещо, което бе разбрал досега, беше, че прозорците на замъка образуваха две слепи петна. Още по-доброто беше, че можеха да контролират оттук лампите, които хвърляха светлина през двата от тях. — Можете ли да изключите тези лампи, ето тук?
— Разбира се. Кога?
— Когато оня на покрива гледа в обратна посока. И ще ми трябва някой, който да ме прикрива.
— Аз мога да го направя — заяви първи сержант Вега и пристъпи напред.
Децата плачеха. Бяха почнали да хленчат преди два часа и ставаше все по-лошо. Искаха храна — нещо, което на възрастни сигурно нямаше и да им хрумне да поискат, толкова уплашени щяха да бъдат, но децата са нещо друго. Искаха често да ходят и до тоалетната, но за щастие до контролната зала имаше две тоалетни, и хората на Рене не ги спираха — тоалетните нямаха нито прозорци, нито телефони, а и не си струваше да оставят децата да подмокрят гащите. Децата не разговаряха с никого от похитителите, но мрънкането им беше истинско и се усилваше. „Добре възпитани хлапенца, иначе щеше да е по-лошо“ — помисли си Рене с иронична усмивка и погледна часовника на стената.
— Трети, тук Първи.
— Да, Първи?
— Какво виждаш?
— Осем полицаи — четири двойки. Наблюдават ни, но не правят нищо друго, само наблюдават.
— Добре. — Първи изключи радиото.
— Да видим сега — каза Нунън.
Бяха минали петнадесет минути след последния разговор по радиото. Нунън вече беше с нощния си костюм, онзи с двете отсенки на зелено, каквито бяха използвали във Виена. Беретата му беше надлежно прибрана в специален голям кобур над бронежилетката му, а на рамото си беше преметнал сак.
— Вега, готов ли си за разходка?
— Че как! — отвърна Озо, радостен, че най-после му се отваря възможност да направи нещо по време на бойна операция. Колкото и да му харесваше това, че отговаря за тежката картечница на екипа, досега не беше имал възможност да я използва, а и вероятно никога нямаше да се наложи. Той бе най-едрият в екипа, хобито му беше да помпа мускули, но го беше яд, че не го използват, и сега с удоволствие последва Нунън навън и попита:
— Стълба?
— Инструментална и бояджийска работилница на четиридесет и пет метра оттам, където отиваме. Имат каквото ни трябва.
— Гот — отвърна Озо.
Разходката беше бърза — претичаха свити през няколкото открити пространства, видими за телекамерите, после Нунън плъзна ролковата врата на работилницата и влязоха. Вега смъкна една десетметрова разтягаща се стълба от скобите на стената и каза: Това трябва да свърши работа.
Пак излязоха навън и Нунън се обади: