— С автобус. Ще докарате автобуса плътно до замъка. Ще вземем десетина от децата, другите ще оставим, като проява на добра воля от наша страна. Кажете на полицията, че знаем как да придвижим децата, без да им дадем шанс да направят нещо глупаво, и че всеки опит за измама ще има сериозни последици.
— Не искаме да пострадат повече деца — увери го Белоу.
— Ако направите това, което ви казах, няма да се наложи, но разберете — продължи твърдо Рене, — ако направите някаква глупост, дворът ще почервенее от кръв. Разбирате ли това?
— Да, Първи, разбирам.
Рене остави слушалката на вилката и каза:
— Приятели, Илич пристига. Французите приеха исканията ни.
— Изглежда доволен — каза Нунън, взрян в черно-бялото изображение.
Онзи, който трябваше да е господин Първи, стоеше прав, после пристъпи към един от останалите терористи и като че ли си стиснаха ръцете.
— Не мислете, че сега ще се отпуснат — предупреди Белоу. — Напротив, сега ще бъдат още по-нащрек.
— Да, знам — увери го Чавес.
„Но ако си свършим работата както трябва, няма никакво значение колко са нащрек.“
Малой пое обратно към въздушната база за презареждане, което отне половин час. Докато беше там, чу какво щеше да стане след час. В задния отсек на „Найт Хоук“ сержант Нанс приготвяше въжетата, всяко точно по петнадесет метра и двадесет и четири сантиметра, и ги връзваше за халките на пода на хеликоптера. Също като пилотите, Нанс имаше пистолет. Не очакваше да се наложи да го използва, при това беше средно добър в стрелбата, но оръжието го караше да се чувства като част от екипа, а това беше важно за него. Той проконтролира зареждането, завинти капачката на резервоара и докладва на Малой, че са готови за полет.
Малой вдигна „Найт Хоук“ във въздуха и го насочи към Световния парк. От този момент полетният режим се промени. След като се озова над парка, „Найт Хоук“ не завъртя в кръг, а започна да прелита през няколко минути в права линия над замъка, сякаш отегчен от доскорошното кръжене.
— Действаме — обяви Чавес на екипа си. Тези, които участваха пряко в операцията, се запътиха към подземния коридор и после излязоха навън, където ги чакаше испански военен камион. Качиха се и той потегли през огромния паркинг.
Дитер Вебер си избра позиция срещу сержант Джонстън, върху един плосък покрив на театрална сграда, където на децата се прожектираха анимационни филмчета, само на сто и двайсет метра от източната страна на замъка. Разгъна пенопластовата си постелка, намести пушката на стойката и се зае да настройва десетократно увеличаващия телескопичен мерник. След малко докладва:
— Снайпер Две-две на позиция.
— Много добре, докладвай при необходимост — отговори Кларк и попита: — Ал?
Стенли изглеждаше мрачен.
— Фрашкано е с оръжие, а при толкова деца…
— Да, знам. Но можеш ли да предложиш нещо друго? Стенли поклати глава.
— Планът е добър. Ако опитаме отвън, ще им оставим твърде много пространство за маневриране, а в този замък ще се чувстват по-безопасно. Не, планът на Питър и Динг е добър, но за съжаление, съвършен план няма, да му се не види.
— Да — въздъхна Джон. — И на мен ми се ще да съм там. Много е кофти да си командир.
— Прав си — изпъшка Алистър Стенли.
Всички лампи в паркинга изведнъж угаснаха. Камионът, също със загасени фарове, спря до един осветителен стълб и Чавес и хората му скочиха. След десет секунди „Найт Хоук“ се приближи и леко докосна повърхността на площадката. Страничните врати се отвориха и всички членове на екипа се качиха и седнаха на пода. Сержант Нанс затвори едната врата, после другата и докладва:
— Всички на борда, сър.
Без да каже нито дума, Малой дръпна лоста и се издигна в небето, пазейки се от стълбовете, които можеха да издънят цялата акция. Отне му четири секунди, докато се разкара от тях, след което отново подкара вертолета към парка.
— Изключи предните фарове — нареди Малой на лейтенант Харисън.
— Фарове изключени — потвърди помощник-пилотът.
— Готови ли сме? — попита Динг хората си отзад.
— Готови сме, по дяволите — отвърна Майк Пиърс.
Нали сме „шибани убийци“, не добави той. Но всеки от мъжете на борда си го мислеше. Оръжията бяха здраво пристегнати на гърдите им, бяха си сложили и ръкавиците за скок с въже.
— Къде е самолетът? — попита Първи.
— На час и десет минути оттук — отвърна доктор Белоу. — Кога искате автобуса?
— Точно четиридесет минути преди самолетът да кацне. Ще бъде презареден, докато сме на борда му.