— Къде отивате? — попита Белоу.
— Ще кажем на пилота, когато се качим на борда.
— Автобусът в момента идва насам. Ще бъде тук след около петнадесет минути. Къде искате да го докараме?
— Точно до замъка, покрай влакчето с бомбардировача.
— Ще им кажа — обеща Белоу.
— Мерси.
Телефонът отново замлъкна.
— Хитро — отбеляза Нунън. — Ще разполагат с две наблюдателни камери по целия маршрут на автобуса вътре, за да не можем да го използваме за прикритие за спасителен екип.
— Мечо, тук Шест — обади се Кларк по радиото.
— Мечо приема, Шест, край.
— Изпълнение след пет минути.
— Прието, на купона сме след пет.
В подземието Питър Ковингтън поведе трима от хората си източно, към стълбите на замъка, докато парковият инженер изключваше камерите за наблюдение една по една. Неговият бомбаджия нагласи малък заряд на противопожарната врата долу и кимна на началника си.
— Екип едно готов.
— Снайпер Две-едно готов на прицел — каза Джонстън.
— Снайпер Две-две готов, но нямам цел — докладва Вебер на Кларк.
— Трети, тук Първи — изпращя приемникът в алтернативния команден център.
— Да, Първи — отговори мъжът на покрива.
— Става ли нещо?
— Не, полицията си стои на мястото. Хеликоптерът лети над нас, но не прави нищо.
— Автобусът трябва да пристигне след петнайсет минути. Стой нащрек.
— Разбрано — увери го Трети.
— Окей — каза Нунън. Това беше интервалът. — Първи се обажда на Трети на всеки петнадесет минути. Никога повече от осемнайсет, нито по-малко от дванайсет. Така че…
— Да. — Кларк кимна. — Да задвижим?
— Защо не? — каза Стенли.
— ДЪГА, тук Шест. Действай. Повтарям, действай веднага!
На борда на „Найт Хоук“ сержант Нанс отвори страничните врати, вдигна палци на стрелците, те му отвърнаха със същото и всеки закачи въжето си на халката на колана си.
— Сержант Нанс, ще ви светна, когато сме на място — каза Малой.
— Андре, слез долу и огледай двора — заповяда Рене.
— Някой току-що излезе от стаята — съобщи Нунън.
— ДЪГА, тук Шест, един от обектите напусна командния център.
„Осем — помисли си Чавес. — Осем обекта за обезвреждане.“ Другите двама оставаха за снайперистите.
Последните двеста метра бяха най-трудните. Ръцете на Малой се вкопчиха в лоста. Колкото и пъти да го беше правил досега, това тук не бе репетиция… Той сниши носа и се понесе към замъка. С изключени светлини хеликоптерът щеше да премине като сянка, малко по-тъмна от самата нощ, а и всичко щеше да продължи само няколко секунди.
— Снайпер Две-едно готов.
— Снайпер Две-едно на прицел, Шест — докладва Джонстън. Кръстът на мерника му беше прикован малко над ухото на часовоя. — На цел — повтори той.
— Огън — изкомандва го слушалката.
„Кажи лека нощ, хубавецо“ — прошепна тънък гласец в ума му. Пръстът му издърпа леко спусъка и от дулото на пушката изфуча бял пламък. Блясъкът закри гледката през обектива само за кратък миг, след което се изчисти тъкмо навреме, за да види удара на куршума. От обратната страна на главата избухна малко облаче сивкава пара, после тялото се срина като кукла с прерязани конци. Никой вътре нямаше да чуе изстрела, не и през тези дебели прозорци и каменни стени — пък и бе стрелял от повече от триста метра.
— Снайпер Две-едно. Целта е свалена. Целта е свалена — докладва Джонстън.
— Това му се вика изстрел — изпъшка лейтенант Харисън. От перспективата на хеликоптера пръсването на главата на терориста изглеждаше доста впечатляващо. Беше първата смърт, която виждаше на живо, и го порази това, че беше като на кино, сякаш не беше истинско.
— Аха — съгласи се Малой. — Сержант Нанс… давай!
И Нанс избута първия навън. Хеликоптерът продължаваше да забавя с вдигнат нагоре нос: Малой изпълняваше съвършено маневрата „люлеещ се стол“.
Чавес се изтласка и се понесе надолу. Гумените му подметки стъпиха меко на плоския покрив. Той веднага пусна въжето, обърна се и видя и останалите да се изсипват на покрива. Еди Прайс изтича до тялото на часовия, изрита го в главата и вдигна палци.
— Шест, тук водач на Екип две. На покрива сме. Часовият е мъртъв — каза Чавес в микрофона. — Започваме.
После махна на хората си към ръба на покрива. „Найт Хоук“ беше изчезнал в мрака, все едно че изобщо не беше спирал.
Покривът на замъка беше обграден с бойници — вертикални каменни правоъгълници, зад които да могат да се прикриват едновремешните стрелци с лъкове. Командосите бързо притегнаха клуповете на алпинистките въжета около тях и пристъпиха в определените междини. Щом всички се приготвиха, вдигнаха ръце, Чавес направи същото — и се плъзна надолу по въжето на метър вдясно от един от прозорците, като се оттласна със стъпала от стената. Пади Конъли се спусна от другата страна на прозореца, намести пластичния взрив по ръбовете и напъха в единия от тях радиодетонатор. После се премести наляво, люлеейки се на въжето, все едно че беше лиана в джунглата, и направи същото на съседния прозорец. Другите членове на екипа откачиха флеш-бенг гранатите и ги стиснаха в ръцете си.