— Можеш ли да му разкараш оръжието?
Германецът някак си разчете мисълта на американеца. Отговорът, който последва, беше изключително точно прицелен изстрел, който порази оръжието на Андре точно над предпазителя. Ударът на 300-калибровия куршум „Уинчестър Магнум“ разби грубия пресован метал и почти разцепи автомата. От позицията си на четиристотин метра Джонстън се прицели внимателно и изстреля втория си куршум за тази битка. Щеше да остане в историята като много лош изстрел — седеммилиметровият куршум порази обекта на цели петнадесет сантиметра под диафрагмата.
За Андре това беше убийствено силен удар. Куршумът разкъса черния му дроб и далака, продължи пътя си и изхвърча от тялото му над левия бъбрек. Миг след това крясъкът му раздра въздуха над Световния парк.
— Виж, виж — каза Чавес и посочи две вдлъбнатини в бронежилетката си.
— Голям късмет — каза Вега и се усмихна широко.
— Шестица, тук Чавес. Задачата изпълнена. Децата… имаме едно ранено, май е само драскотина на рамото, всички останали са добре. Всички обекти са в разход, мистър К. Можете да светнете.
Озо Вега се наведе и вдигна едно момиченце.
— Здрасти, миличка. Ей сега отиваме при мама, нали?
— Ей, ДЪГА! — въздъхна облекчено Майк Пиърс. — Браво на хората ти!
— Адски си прав, Майк! — каза Еди Прайс и измъкна от джоба си лулата.
Имаше още работа за довършване. Вега, Пиърс и Лоасел събраха оръжията, изпразниха ги и ги струпаха на едно от бюрата. Мактайлър и Конъли провериха тоалетните и другите съседни помещения за още терористи, но не намериха никого. Скоти махна към вратата.
— Окей, да извеждаме децата — каза Динг. — Питър, води!
Ковингтън беше наредил екипът му да отвори противопожарната врата и да охраняват стълбището, по един човек на всяка площадка. Вега тръгна пръв, понесъл петгодишното дете в едната си ръка, докато другата продължаваше да държи оръжието. След минута всички бяха навън.
Чавес излезе последен, като огледа стената. В ъгъла, където бяха стояли децата, се виждаха седем дупки, но всички бяха високо, над цокъла.
— Късмет — промълви Чавес.
— Донякъде — съгласи се старши сержант Прайс пред него. — Това беше оня, дето го свалихме двамата, Динг. Той просто стреляше, не се целеше… или може би в нас, не в тях.
— Добра работа, Еди.
— Прав си — съгласи се Прайс и двамата излязоха навън, оставяйки труповете на полицията.
— Команда, тук Мечо. Какво става? Край.
— Задачата изпълнена, няма пострадали. Добре свършено, Мечо — каза Кларк.
— Прието, благодаря. Мечо се връща в базата. Край. Трябва да се изпикая — уведоми морският своя помощник-пилот и пришпори „Найт Хоук“ към базата.
Хомър Джонстън се спусна тичешком по стълбата на „Бомбардировача“, като на три пъти едва не се препъна, и после пак тичешком преодоля неколкостотинте метра до замъка. Там имаше лекар с бяла престилка, който преглеждаше мъжа, когото Джонстън беше застрелял.
— Как е той? — попита сержантът, след като се озова при тях. Беше съвсем ясно. Ръцете на мъжа се притискаха в корема и бяха покрити с кръв, която изглеждаше странно черна под светлините на двора.
— Няма да оживее — каза доктор Вайлер.
— Това е същият, който застреля момиченцето — каза Джонстън. — Май съм се прицелил малко настрани — продължи той, взирайки се в отворените очи и сгърченото в гримаса лице. Ако беше сърна или елен, щеше просто да го довърши с куршум в главата, но в човешки цели не беше редно. „Умри бавно, шибалник“ — помисли си той, без да го казва на глас. Дори се разочарова, че докторът му би обезболяваща инжекция, но лекарите трябваше да изпълняват дълга си, както и той своя.
— Много ниско — каза Чавес, който се бе приближил до тях.
— Дръпнах спусъка малко твърдо — отвърна снайперистът.
Чавес го погледна в очите.
— Да, личи си. Прибирай такъмите.
— Ей сега — каза снайперистът, погледна очите на жертвата си и тихо промълви:
— Лека нощ, хубавецо.
В медицинския кабинет имаше много подмокрени гащички и много от децата все още бяха с широко отворени очи след преживения кошмар, който щяха да запомнят през целия си живот. Бойците на ДЪГА се суетяха около тях. Един превърза единствената рана, всъщност драскотина, на едно момченце.
Центурион де ла Крус все още беше тук — бе отказал да го евакуират. Бойците в черно започнаха да свалят бронежилетките си и той забеляза по пагоните на бойните им якета крилцата на парашутисти — американски, британски и германски, и попита:
— Кои сте вие?
— Съжалявам, но не мога да ви отговоря — отвърна Чавес. — Но видях какво направихте на видеозаписа. Добре се справихте, сержант.