Дмитрий Аркадиевич Попов го видя в апартамента си в Ню Йорк в осем часа вечерта, докато пушеше пура и пиеше водка. Видеокасетофонът му записваше материала за по-нататъшно подробно проучване. Щурмовата фаза, забеляза той, беше изпълнена експертно и според очакванията. Проблясъците светлина от взривовете го подразниха, тъй като не му даваха възможност да различи нищо, а парадът на спасителите след това беше предсказуем като утринната зора: пъргавите стъпки на командосите, преметнатите на ремък оръжия и дечицата в ръцете им. Е, съвсем естествено бе да изпитват възторг от успешното изпълнение на задачата. А продължението на репортажа показа как се отдалечават към една сграда, където сигурно имаше лекар, който да се погрижи за децата и по-специално за едно, леко ранено по време на операцията, както обясниха репортерите. А след това бойците излязоха навън и един замахна с ръка към каменната стена на зданието, за да запали кибритена клечка, която използва… …за да запали лула…
Да запали лула! Попов се изненада от собствената си реакция. Примигна и се наведе напред. Камерата не фокусира, но съвсем ясно се виждаше, че онзи пуши лула: пуфкаше дим на всеки няколко секунди и говореше с един от другарите си… не правеше нищо особено, просто изричаше спокойно някакви незаписани думи, като всички други такива хора след успешно изпълнение на бойна задача. Несъмнено обсъждаха кой какво е направил, кое е станало според плана и кое не. Все едно че бяха в някакъв клуб или бар, тъй като добре тренираните хора винаги говореха по един и същи начин при подобни обстоятелства — работата бе свършена и започваше фазата с обсъждането на поуките. Обичайният белег за професионализъм. После картината се смени и показаха в едър план някакъв американски репортер, който продължи да дрънка още малко, до прекъсването за поредните реклами, и щеше да продължи, както обяви говорителят от студиото, с някаква политическо събитие във Вашингтон. Попов пренави лентата, изкара я и се пресегна за друга. Пъхна я във видеото и я превъртя до инцидента в Берн, през фазата с обезвреждането и крайния епизод, където… да, един мъж си беше запалил лула. Това го беше запомнил — нали гледаше от другата страна на улицата.
После взе лентата с репортажа от виенския инцидент и… да, в края един мъж си беше запалил лула. Във всеки от трите случая имаше мъж, висок около сто и осемдесет сантиметра, който правеше един и същи жест с драскането на кибрита, държеше лулата си по един и същи начин и жестикулираше на някой друг, по един и същи начин…
— Добре, добре — каза Попов и прекара още половин час в пренавиване и връщане на лентите. Облеклото беше едно и също и в трите случая. Мъжът беше с един и същи ръст, с едни и същи жестове и стойка, оръжието бе преметнато по един и същи начин, всичко беше едно и също… А това означаваше един и същи мъж… в три различни държави.
Но този мъж не беше швейцарец, както не беше австриец или испанец. Попов се замисли за други факти, ‘ които можеше да различи от визуалната информация, с която разполагаше. На лентите се различаваха и други хора. Пушачът на лула често беше заедно с друг мъж, по-нисък от него, на когото онзи с лулата като че ли говореше с някакво приятелско уважение. Мяркаше се и още един, едър, мускулест, който на две от лентите мъкнеше тежка картечница, но на третата, на която носеше дете, картечницата я нямаше. Значи на лентите си той имаше двама, и може би трети мъж, които се бяха появили в Берн, във Виена и в Испания. Във всеки от случаите репортерите бяха приписали спасяването на местната полиция, но не, истината не беше такава! Тогава кои бяха тези хора, които се появяваха със скоростта и категоричността на мълния — в три различни държави… двата пъти, за да приключат операции, които той самият беше предизвикал, и веднъж, за да прекратят инцидент, започнат от други — а кои пък бяха те, той нито знаеше, нито го интересуваше. Репортерите твърдяха, че били поискали освобождаването на стария му приятел, Чакала. Глупаци. Французите щяха по-скоро да изхвърлят трупа на Наполеон от гробницата в Париж, отколкото да предадат този убиец. Илич Рамирес Санчес, наречен с бащиното име на Ленин от баща си — комунист. Попов разтърси глава, за да махне тази мисъл от ума си. Току-що беше открил нещо с изключителна важност. Някъде в Европа съществуваше екип със специално предназначение, който прекосяваше международните граници толкова лесно, колкото някой бизнесмен, качил се на самолет, който имаше свободата да действа в различни страни, който изместваше и вършеше работата на местната полиция… и я вършеше добре, експертно… а и тази, последната им операция, никак нямаше да им навреди, нали така? Престижът им и международното одобрение към тях само щеше да нарасне след освобождаването на децата в Световния парк…