Чавес пак го беше изненадал. Три последователни успеха, всички показани по телевизията, можеха като нищо да повлияят на все още оцелелите терористи в Европа и навсякъде по света. Това наистина си струваше да се обсъди с Пол Белоу. Но все още беше твърде рано за подобен оптимизъм… Джон отпи замислено от бирата си. Купонът беше започнал да се разпада. Беше изминал един много дълъг ден за бойците на ДЪГА и един по един те започнаха да оставят чашите си на бара, който трябваше вече отдавна да е затворил, и да се запътват към вратата, за да се приберат по домовете си. Още един ден и още една изпълнена задача. А вече беше започнал новият ден и само след няколко часа те щяха да се събудят, за да започнат утринния си крос и поредния ден с обичайната си тренировка.
— Да не би да се канехте да ни напуснете? — попита тъмничарят затворник Санчес с тон, пропит с ирония.
— Какво искате да кажете? — отвърна Карлос.
— Някои ваши приятели вчера се държаха доста лошо — отвърна му униформеният пазач и му подхвърли копие от „Фигаро“ през вратата. — Повече няма да го правят.
Снимката на първа страница беше взета от видеозаписа на Световния парк: качеството беше отчайващо лошо, но бе достатъчно ясна, за да се различи някакъв войник, облечен в черно и носещ дете, а първият параграф на репортажа казваше всичко. Карлос зачете материала и изпита мрачно отчаяние. Някой беше чул искането му, но нищо не беше се получило. Животът в тази каменна килия му намигаше подигравателно. Той вдигна очи към слънцето, проникващо отвисоко през единствения прозорец. Живот. Дълъг, вероятно здравословен и определено сив и мизерен. Когато свърши статията, ръцете му смачкаха вестника. По дяволите испанската полиция! По дяволите целият свят!
— Да, видях го по новините снощи — каза той в слушалката, докато се бръснеше.
— Трябва да те видя. Имам да ти покажа нещо — каза гласът на Попов. Беше малко след седем сутринта.
Мъжът се замисли. Попов беше умно копеле, което си беше изпълнило задачите, без да задава много въпроси… а и нямаше особени документални следи, нещо, с което адвокатите му да не можеха да се оправят, ако се стигнеше до това, а и едва ли щеше да се стигне. Освен това имаше много начини да се справи с Попов, ако се наложеше.
— Добре, ела в осем и петнайсет.
— Тръгвам веднага — отвърна руснакът и прекъсна линията.
Пит вече агонизираше. Време беше да го преместят. Килгор се разпореди незабавно и двама санитари, облечени в нови защитни костюми дойдоха, натовариха алкохолика на една болнична количка и го откараха в клиничния отдел. Килгор тръгна след тях. Клиничният отсек представляваше точно копие на помещението, в което уличните отрепки се изтягаха по цял ден и се наливаха с пиене, очаквайки, без да го знаят, края на симптомите си. Сега той ги беше докарал всичките до точката, при която нито алкохолът, нито умерените дози морфин можеха да притъпят болките. Санитарите положиха Пит на едно легло, до което имаше електронно управляема система с банки. Килгор вкара иглата в главната вена на Пит, превключи електронното табло и секунди след това пациентът се отпусна, макар „Шива“ да продължаваше да го яде жив. Друга интравенозна система щеше да го подхранва, за да поддържа телесните му функции и да му вкарва всевъзможни лекарства, за да се установи дали някои от тях няма да имат благоприятен ефект срещу „Шива“. Разполагаха с цял склад от такива лекарства, вариращи от антибиотици — за които се предполагаше, че ще бъдат безполезни срещу тази вирусна инфекция — до Интерлевкен-2, който, смятаха някои, можеше и да помогне, плюс омаломощени антитела на „Шива“, взети от опитни животни. Нито едно не се очакваше да подейства, но трябваше да се проверят всички, за да са сигурни, че няма да помогнат, иначе можеха да ги изненадат, когато епидемията се разпространеше. Ваксината Б се очакваше да подейства и сега се изпробваше върху новата контролна група от човешки индивиди, отвлечени от баровете на Манхатън, наред с прословутата Ваксина А, чието предназначение беше твърде различно от това на Б. Нанокапсулите, създадени в другия край на сградата, щяха наистина да свършат голяма работа.
Обект Ж4, Мери Банистър, усещаше болки в стомаха и засега само леко неразположение, но това не я безпокоеше особено. Такива неща бяха обичайни и на нея не й беше чак толкова зле — няколко хапчета антиацид сигурно щяха да помогнат, и тя си взе от добре зареденото медицинско шкафче. Като изключим това, тя се чувстваше твърде сладко, усмихваше се на себе си в огледалото и това, което виждаше, й харесваше — младичка, привлекателна жена, облечена в розова копринена пижама. С тази мисъл тя излезе от стаята, с разпусната пухкава коса и пружинираща походка. Чип я чакаше в дневната, четеше някакво списание, отпуснат на дивана, и тя отиде право при него и седна.