— Слушай, я се стегни! — скастри го Арчър, сякаш разчела мислите му. — Те поне получиха малко любов, нали? Това е адски много повече от онова, което ще получи останалата част от света…
— Не съм длъжен да ги гледам. — Да бъде воаьор не влизаше в неговите представи за забавно и той много често си повтаряше, че няма да му се наложи да наблюдава това, на което помагаше да започне.
— Не, но все пак ще го разберем. Ще го показват по телевизионните новини, нали? Но тогава наистина ще бъде твърде късно и ако те разберат, последният им съзнателен акт ще бъде да се вдигнат срещу нас. Виж, тази част от програмата наистина ме тревожи.
— Проектният комплекс в Канзас е адски добре защитен, Барб — увери я мъжът. — А този в Бразилия още повече. — Където евентуално щеше да отиде и той. Джунглата винаги го беше очаровала.
— Можеше да бъде и по-добре — каза Барбара Арчър.
— Светът не е лаборатория, докторе, не забравяй.
„Та нима не е тъкмо в това предназначението на проект «Шива», Господи?“ — зачуди се той. Е, още една представа, която трябваше да изостави. Не беше чак толкова циничен, та да намеси Бог в това, което правеха. Природата, може би, което все пак не беше съвсем същото.
— Добро утро, Дмитрий — поздрави той, докато влизаше в кабинета си.
— Добро утро — отвърна бившият разузнавач и стана — европейски обичай, идващ от монархическите времена, привнесъл се по някакъв начин в марксистката държава, отгледала и обучила руснака, който сега живееше в Ню Йорк.
— Какво ми носиш? — попита шефът.
— Нещо твърде интересно — каза Попов. — Доколко е важно, не съм сигурен.
— Окей, да го видим. — Той седна и се извърна на въртящия се стол, за да включи кафе-машината на бюрото си.
Попов отиде до отсрещната стена, приплъзна панела, закриващ електронното оборудване, взе дистанционното и включи големия телевизор и видеокасетофона. После пъхна една касета.
— Това е телерепортажът от Берн — обясни той на работодателя си. Лентата превъртя само тридесет секунди, преди да я спре и извади, след което пъхна друга. — Виена — обяви той и натисна бутона за старт. Нов епизод, продължил не повече от минута. Извади и нея. — Снощи, в парка в Испания. — Този откъс продължи малко повече от минута, преди да го спре.
— Е, и?
— Някакъв коментар?
— Някакви типове, пушат… един и същ, това ли искаш да ми кажеш?
— Точно така. Във всичките три епизода — един и същи мъж, или поне така изглежда.
— Продължавай — подкани го работодателят му.
— Една и съща група за специални операции е реагирала и е приключила и трите инцидента. Това е много интересно.
— Защо?
Попов търпеливо си пое въздух. Този човек можеше да е гений в някои области, но в други си беше дете, изгубено в гората.
— Един и същи екип е реагирал на инциденти в три отделни държави, с три различни национални полицейски сили, и във всичките три случая този специален екип е поел нещата от ръцете на тези три различни национални полицейски агенции и се е справил със ситуацията. С други думи, в момента съществува някакъв специален екип, който се ползва с международно доверие и който е съставен от бойци за специални операции… бих допуснал, че са по-скоро военни, отколкото полицаи… които понастоящем действат в Европа. В медиите изобщо не се споменава за такава група. Следователно тя е „черна“ група, много дълбоко засекретена. Мога да предположа, че е някакъв вид екип на НАТО, но това е субективно предположение. А сега — продължи Попов — имам няколко въпроса.
— Давай — кимна му шефът.
— Ти знаеше ли за този екип? Знаеше ли, че съществува?
— Не. — Шефът се извърна, за да си сипе кафе.
— Можеш ли да разбереш нещо за тях? Свиване на раменете.
— Може би. Защо смяташ, че е важно?
— Това зависи от един друг въпрос… защо ми се плаща, за да подтиквам терористите да вършат разни работи?
— Не е необходимо да знаеш това, Дмитрий.
— Напротив, много е необходимо. Човек не може да планира бойни операции срещу сложен противник, без да има някаква представа за крайната цел. Това просто е невъзможно да стане. Нещо повече, в тези операции са вложени значителни суми. Тук трябва да има някакъв смисъл. И аз трябва да знам какъв е той. — Неизказаната част, която се долови между думите му, беше, че той наистина иска да знае и че все някак смята да го разбере, независимо дали ще му го кажат, или не.
Работодателят знаеше, че собственият му живот в известен смисъл е в ръцете на този бивш руски „призрак“.
Той можеше да отрече всичко, което този човек би казал пред широката общественост, и дори разполагаше с възможности да направи така, че той да изчезне — вариант, който не изглеждаше толкова привлекателен, колкото в някой филмов сценарий, тъй като Попов, от своя страна, можеше да каже на други или да остави писмени свидетелства.