Банковите сметки, от които Попов беше теглил сумите, бяха грижливо препрани, разбира се, но все оставаше по някоя следа, която един умен следовател можеше да успее да проследи в обратна посока, достатъчно близо до него, за да предизвика известни притеснения. Проблемът с електронните банкови трансфери беше в това, че винаги оставаше някаква електронна диря, а банковите записи бяха едновременно и кодирани, и с фиксирани количества, така че някаква връзка можеше да изплува на повърхността. А това можеше да предизвика затруднения. По-лошото беше, че той не само не можеше току-така да си го позволи, но че такъв развой можеше да се окаже сериозно препятствие пред по-голямата операция, която в момента беше в пълен ход на толкова различни места, като Ню Йорк, Канзас и Бразилия. И Австралия, разбира се, в което се съдържаше целият смисъл на неговите занимания.
— Дмитрий, ще ми позволиш ли да помисля над всичко това?
— Да, разбира се. Казвам само, че ако искаш да върша своята работа ефективно, трябва да знам повече. Ти със сигурност разполагаш с други доверени хора. Покажи им тези ленти и разбери дали и те смятат информацията за значима. — Попов стана. — Обади ми се, когато имаш нужда от мен.
— Благодаря ти за информацията. — Мъжът изчака, докато вратата се затвори, след това набра един номер — знаеше го наизуст.
Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу:
— Здравейте. Вие звъните на Бил Хенриксен. Съжалявам, но в момента не съм вкъщи. Защо не опитате в кабинета ми?
— По дяволите! — изруга босът, после му хрумна нещо и той вдигна дистанционното на телевизора и започна да превключва каналите. Си Би Ес, Ен Би Си…
— Но да убият болно дете — възрази водещият на предаването „Добро утро, Америка“ на Ей Би Си.
— Чарли, още преди много време Ленин е заявил, че предназначението на тероризма е да тероризира. Ето, това са те, и точно това правят. Все още живеем в опасен свят, може би дори още по-опасен напоследък, след като не съществуват държави, които, макар да поддържаха терористи, все пак налагаха известни ограничения в поведението им. Тези ограничения вече не съществуват — каза Хенриксен. — Тази група, както съобщиха, е искала старият им приятел Карлос Чакала да бъде освободен от затвора. Е, не подейства, но си заслужава да отбележим, че те се бяха погрижили добре да опитат една класическа терористична акция, за да осигурят освобождаването на своите. За щастие, акцията им се провали благодарение на испанската полиция.
— Как би оценил представянето на полицията?
— Много добро. Всички те явно се обучават по един и същ учебник, разбира се, а най-добрите от тях тренират на разменни начала във Форт Браг и в Херефорд в Англия, както и на други места, в Германия и Израел например.
— Но все пак едно от похитените деца беше убито.
— Чарли, невъзможно е да се спрат всички — отвърна с тъга експертът. — Може да си на три метра от него, със заредено оръжие в ръцете, но да не можеш да предприемеш нищо, защото ако го направиш, можеш да предизвикаш убийството на още заложници. И на мен ми е не по-малко мъчно за това дете, отколкото на теб, но тези хора повече няма да вършат такива неща.
— Е, благодаря, че дойде. С вас беше Бил Хенриксен, президент на „Глобъл Секюрити“ и консултант на Ей Би Си по тероризма. Прекъсваме за реклама.
На бюрото си той имаше номера на пейджъра на Бил. Набра го и вкара личния си телефонен номер. След четири минути телефонът иззвъня.
— Да, Джон, какво има? — В клетъчния телефон се чуваше уличен шум. Хенриксен сигурно току-що бе излязъл от студиото на Ей Би Си и отиваше към колата си.
— Бил, трябва да се видим в кабинета ми, колкото се може по-скоро. Можеш ли да дойдеш веднага?
— Разбира се. След двайсет минути съм при теб.
Осемнадесет минути след телефонния разговор Хенриксен нахълта в кабинета.
— Какво става?
— Хванах те по телевизията тази сутрин.
— Винаги ме викат за тия работи — каза Хенриксен. — Обезвреждането на тия копелета беше голяма работа, поне според онова, което показаха от репортажа по телевизията. Останалото ще го получа.
— Охо?
— Да, имам подходящите връзки. Записът, който пуснаха, беше доста окастрен. Моите хора ще получат лентите от испанците за анализ — материалът не е секретен.
— Виж това — каза му шефът, превключи телевизора на видео и пусна касетата от Световния парк. После стана, за да сложи касетата от Виена. Трийсет секунди от нея — и после Берн. — Е, какво мислиш?