— Смяташ ли, че някои от тези хора наоколо знаят за това… или че ако го знаят, изобщо ги интересува?
— Предполагам, че не. — Той отпи от виното си. — Е, значи орем в грешна посока, така ли?
— Странно — продължи тя. — До не много отдавна ние водехме войни, които спираха нарастването на населението достатъчно, за да не можем да увредим планетата до такава степен… но сега мирът процъфтява навсякъде и нашите индустриални възможности нарастват, и така мирът ни унищожава много по-ефикасно, отколкото някога го е правила войната. Каква ирония, нали?
— И съвременната медицина. Комарът анофелес е бил доста добър за ограничаване на нарастването на населението… знаеш, че Вашингтон някога е представлявал маларично блато и за дипломатите постът е бил доста рискован! И тогава взели, че изобретили ДДТ. Добро за контрол над комарите, но лошо за птиците. Никога няма да го оправим. Никога — заключи Мейфлауър.
— Ами ако… — промълви тя замислено.
— Какво „ако“, Карол?
— Ами ако природата измисли нещо, което да шамароса човешкото население?
— Хипотезата „Гея“ ли? — Това го накара да се засмее. Идеята се изразяваше в това, че самата земя е мислещ, самокоригиращ се организъм, който намира начини да регулира многобройните животински видове, които я населяват. — Дори това да е вярно… аз всъщност се надявам да е вярно… боя се, че ние, хората, напредваме твърде бързо, за да може Гея да се справи с нас й с плодовете на нашата дейност. Не, Карол, ние сме създали един самоубийствен договор и ще унищожим заедно със себе си всичко останало, и след сто години, когато населението по света се сведе до около един милион души, те ще разберат какво е било сбъркано, ще прочетат книгите и ще видят на видеозаписите рая, който някога сме притежавали, и ще прокълнат имената ни… и може би, ако имат късмет, ще се поучат от това, когато един ден успеят да изпълзят от тинята. Може би. Но се съмнявам. Дори ако се опитат да се научат, ще ги интересува повече как да построят ядрените си централи, за да могат да използват електрическите си четки за зъби. Предвиждането на Рейчъл беше правилно. Един ден ще настъпи „Тихата пролет“, но ще е твърде късно.
Той си взе от салатата, чудейки се колко ли химикали има в марулята и доматите. Доста, беше сигурен в това. По това време на годината марулята идваше от Мексико, където фермерите вършеха какви ли не издевателства над реколтата, и може би кухненският персонал я беше измил добре, може би не, и ето ти го него, хапва сега скъпия обяд и се трови толкова сигурно, колкото беше сигурен, че цялата планета се задръства с отрови. Смутеният му и отчаян поглед казваше всичко.
Той беше готов за привличане, реши Карол Брайтлинг. Времето беше дошло. И щеше да доведе няколко добри хора със себе си, и те щяха да намерят място за тях в Канзас и в Бразилия. След половин час тя излезе от заведението и тръгна към Белия дом за седмичното съвещание на кабинета.
— Здрасти, Бил — отвърна Гъс от кабинета си в сградата „Хувър“ — Какво става?
— Хвана ли новините тази сутрин? — попита Хенриксен.
— Имаш предвид онова нещо в Испания ли? — попита Вернер.
— Аха.
— Разбира се. Видях те по канала.
— Геният ми в действие. — Той се ухили. — Е, добре е за бизнеса, нали знаеш.
— Сигурно. Та какво има?
— Това не бяха испански ченгета, Гъс. Знам как тренират. Не е техният стил. И така, кои са те, „Делта“, СВС или ЕСЗ?
Очите на Вернер се присвиха. Сега той беше помощник-директор на ФБР, но някога бе командващ специален агент на елитния Екип за спасяване на заложници на ФБР. След това беше издигнат на длъжността Главен специален агент на полевото подразделение в Атланта, а сега беше станал ПД, отговарящ за Отдела за борба с тероризма. Бил Хенриксен някога работеше за него, а после напусна Бюрото, за да учреди своя консултантска фирма, но някогашното ФБР си оставаше ФБР, а сега Бил се мъчеше да се докопа до информация.
— Наистина не мога да говоря за това, приятелю.