— Кои бяха онези маскирани мъже?
— Карол, ако искаш да питаш, трябва първо да получиш достъп.
— Не им искам номера на телефона, Джордж — отвърна тя, докато той отваряше вратата. — И аз имам достъп почти до всичко, не забравяй.
Това беше вярно. На президентския научен съветник беше разрешен достъп до какви ли не засекретени програми, в това число въоръжение, ядрени проекти и какво ли още не, плюс контрола на комуникациите. Министърът просто съжали, че го е попитала, но всъщност много хора знаеха за ДЪГА.
— Организирахме го преди няколко месеца — въздъхна той. — Това е тайна, нали сме наясно? Група за специални операции, международна, действа някъде от Англия, главно американци и британци, но има и други. Идеята дойде от един човек от Управлението, Шефа си го харесва… и засега, изглежда, удрят в десятката, нали?
— Спасяването на тези деца беше нещо невероятно! Надявам се, че поне са ги похвалили.
Кикот.
— Шефа им изпрати лично поздравление тази сутрин.
— Как се казва?
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — попита Джордж.
— Че какво толкова? Само едно име?
— Права си — кимна министърът. — Наричат се ДЪГА. Заради международния им характер.
— Е, които и да са, снощи набраха много точки. Знаеш ли, май наистина трябва да ме въведат в тия работи. Аз мога да ви помогна — подчерта тя.
— Ами кажи на Шефа, щом искаш.
— Сега съм малко в черния му списък, нали знаеш.
— Ами тогава си наблягай на еколожките работи. По дяволите, всички обичаме зелената тревица и славейчетата. Само че не може славейчетата да ни казват как да управляваме страната, нали?
— Джордж, това наистина са важни научни проблеми, с които трябва да се оправям — подчерта Карол Брайтлинг.
— Щом казваш. Но ако наблегнеш малко повече на реториката, може би хората ще започнат да те чуват малко по-добре. Просто приятелски съвет, нали разбираш?
— Благодаря, Джордж, ще помисля за това — обеща тя и се разделиха.
„ДЪГА“ — каза си Брайтлинг, докато пресичаше западната служебна алея. Струваше ли си да направи още една стъпка напред? Смешното, когато се забъркаш в секретни неща, беше, че влезеш ли вътре, си вътре… След като влезе в кабинета си, тя пъхна пластмасовия ключ в засекретения си служебен телефон СТУ-4 и набра личния номер на директора на ЦРУ.
— Да? — отзова се мъжки глас.
— Ед, аз съм: Карол Брайтлинг.
— О, здрасти. Как мина заседанието?
— Гладко, както винаги. Имам един въпрос към теб.
— И какъв е той, Карол?
— Става дума за ДЪГА. Снощната им операция в Испания беше страхотна.
— Ти вътре ли си в това? — попита Ед.
— Как иначе щях да знам името, Ед? Знам, че един от твоите хора го организира. Не мога да си спомня името, онзи дето президентът много го харесва.
— Да, Джон Кларк. Навремето той ми беше трениращ офицер. Много е стабилен. Понаправил е едно-друго тук-там, дори повече от Мери Пат и мен самия. Защо те интересува?
— Новите кодиращи системи за тактически радиовръзки, които АНС изпробва. Имат ли ги вече?
— Не знам — призна директорът. — Те готови ли са вече?
— След около месец. „Е-Системс“ ще бъдат производителят и си помислих, че би трябвало бързо да се подадат на ДЪГА. Искам да кажа, тези момчета са там, на ръба на бръснача. Би трябвало да ги получат първи.
На другия край на линията директорът на Централното разузнаване си припомни, че би трябвало да обръща повече внимание на работата на Агенцията за национална сигурност. Нещо повече, беше си позволил да забрави, че Брайтлинг притежава разрешението „черна карта“, което й осигуряваше достъп до светая светих във Форт Мийд.
— Идеята не е лоша. С кого да говоря за това?
— С адмирал Макконъл, предполагам. Агенцията е негова. Все едно, просто приятелско предложение. Щом в ДЪГА са толкова печени, би трябвало да разполагат с най-добрите играчки.
— Окей, ще видя това. Благодаря ти, Карол.
— Няма защо, Ед. Но може би няма да е лошо да ме въведеш напълно в програмата някой ден, а?
— Да, това мога. Мога да изпратя човек да ти донесе необходимата информация.
— Добре, когато ти е удобно. До скоро.
— До. скоро, Карол.
Защитената линия се прекъсна. Карол се усмихна на телефона. Ед никога нямаше да й зададе въпрос по темата, нали? Тя знаеше името, каза хубави неща за екипа и му предложи помощ, точно както би постъпил всеки лоялен бюрократ. А сега дори разполагаше с името на водача на екипа. Джон Кларк. Трениращ офицер на Ед преди време. Колко лесно беше да получиш нужната ти информация, когато говориш подходящия език. Е, нали точно заради това беше на тази работа, въпреки разочарованията и всичко останало.