— Германец, чех, руснак?
— Руснак — отвърна Тоуни. — Не забравяй, че КГБ позволяваха на колегите си от другите страни от Източния блок да работят само под прякото им ръководство… Принципът „стой настрана“ в тези отношения винаги е бил тънък при тях, Джон. И той беше предназначен повече за собственото им удобство, отколкото за нечие друго. „Прогресивните елементи“ и други глупости. Обикновено ги тренираха край Москва, а после ги разквартируваха по явки в Източна Европа, главно в Източна Германия. След като ГДР се срина, се сдобихме с доста материал от старата източногерманска ЩАЗИ. В момента няколко мои колеги в Сенчъри Хауз преравят информацията. Това ще отнеме време. За съжаление, тя така и не е била компютъризирана, нито обвързана с препратки. Финансови проблеми — обясни Тоуни.
— Защо не се обърнем направо към КГБ? По дяволите, та аз съм се срещал с Головко!
Тоуни не знаеше това.
— Майтапиш се!
— Как смяташ, че двамата с Динг успяхме да проникнем толкова бързо в Иран под руско прикритие? Да не мислиш, че ЦРУ може да организира такава операция, Бил? Не, Головко го уреди, а двамата с Динг бяхме в кабинета му преди да отлетим към Техеран.
— Е, ами щом можеш, защо не опиташ?
— Трябва да получа пълномощия от Лангли.
— Мислиш ли, че Сергей ще ни съдейства?
— Не съм сигурен — призна Джон. — В най-добрия случай шансовете са равни. Но преди да направя такова нещо, трябва да имам добра представа какво точно искам. Това не е риболов. Трябва да бъде добре насочено.
— Мога да проверя с какво разполагаме като име на офицер от разузнаването, който да е работил с тях… Проблемът е, че няма да е истинско име, нали?
Кларк кимна.
— Вероятно не. Знаеш ли, трябва да се помъчим да спипаме някой от тези хора жив. Малко е трудно да разпитваш труп.
— Такава възможност досега не ни се е отваряла — изтъкна Тоуни.
„А дори и да хванем някой жив, можем ли да сме сигурни, че знае това, което ни е необходимо?“ — помисли си Кларк. Но все отнякъде трябваше да се започне.
— Берн беше банков обир — продължи Тоуни. — Виена беше опит за похищение, а според това, което каза хер Остерман, онези са търсели нещо, което не съществува — частни компютърни кодове на „вътрешни лица“ в международната търговска система. Най-пресният инцидент приличаше много на нещо от 70-те години.
— Окей, два от трите случая бяха свързани с пари — съгласи се Кларк. — Но се предполага, че и в двата случая терористите бяха идеологически, нали?
— Точно така.
— Откъде тогава този интерес към парите? В първия случай, добре, може би си беше чист обир. Но вторият беше по-сложен… е, сложен и тъп едновременно, нали търсеха нещо, което не съществува, но като хора, действащи по идеологически мотиви, те не са могли да го знаят. Бил, някой им е казал да го потърсят. Не са го измислили сами.
— Допускането ти е вероятно — отвърна разузнавачът. — Много вероятно, може би.
— Следователно в такъв случай получаваме двама идеологически оператори, технически доста компетентни, но преследващи несъществуваща цел. Съчетанието от оперативна интелигентност и глупава цел направо се набива на очи, не е ли така?
— Но какво да кажем за Световния парк? Кларк сви рамене.
— Може би Карлос знае нещо, което им е трябвало. Може би е скътал някъде мангизи, които те искат, или информация, или номера за свръзка, може би дори пачки в брой… няма как да разберем.
— И аз мисля, че едва ли може да бъде убеден да сътрудничи.
— Изпускаме нещо — изръмжа Кларк.
— Това, което мога да направя, е да се обадя тук-там. Възможно е този руски приятел да е работил с ИРА-Извънредни. Остави ме да подуша малко, Джон.
— Добре, Бил, аз пък ще говоря с Лангли.
Кларк стана, излезе от стаята и се запъти към своя кабинет, като продължаваше да се мъчи да напипа идеята, която му трябваше, за да може да предприеме нещо наистина полезно.
Нещата не започнаха добре и Попов едва не се разсмя на „лошата поличба“ — когато стигна до наетата кола, отвори лявата врата вместо дясната, но бързо се усети, прибра куфара си в багажника и седна на шофьорската седалка. Отвори картата, която беше купил в терминала, и потегли от Четвърти терминал на Хийтроу по шосето, което щеше да го заведе до Херефорд.
— Е, как действа тази джаджа, Тим?
Нунън изви ръката си встрани, но показалката си остана насочена към Чавес.
— Мамка му, хитра работа. Смята се, че проследява електромагнитното поле, излъчвано от човешкото сърце. Това е уникален нискочестотен сигнал… не може да се сбърка дори с горили и други човекоподобни…
Устройството напомняше на лъчев пистолет от научнофантастичните филми от 30-те години, с тънка антенка отпред и пистолетна ръкохватка. Антената-показалка се полюшваше плавно, като стрелка на компас, привличана от приемания сигнал. Нунън се отдръпна от Чавес и Ковингтън и се насочи към стената. Зад стената седеше секретарка, точно… ето там. Устройството замръзна срещу нея. Докато Нунън вървеше, антенката започна да се извива — сочеше през стената.