— Ами, виж сега, те не ни разправят много за тия работи — засмя се мъжът. — Видях един „Херкулес“ как излетя същия ден, а се върнали в клуба късно през нощта. Енди разправя, много им било гот, така вика. Знаят как да се оправят с онез копелета тия момчета!
— Да бе! Да убият болно дете!
— И аз така викам. Жалко, че не мога да ги погледам. Дърводелеца, дето бачкам с него, Джордж Уилсън, ги гледа как тренират стрелба. Разправя, че били като на кино, факири били, така казва.
— Ти служил ли си?
— Че как! Ефрейтор ме направиха. Така получих тая работа. — Той отпи от бирата си, а спортната програма по телевизията се прехвърли на крикет — игра, от която Попов си нямаше никаква представа. — А ти?
Попов поклати глава.
— Не. Мислех, ама реших да не ходя.
— А бе не е толкоз лошо, няколко години и пак кеф — каза водопроводчикът и се пресегна към чинийката с фъстъци на бара.
Попов допи бирата и си плати сметката. Вечерта беше минала доста добре и той не искаше да злоупотребява с късмета си. Значи жената на Джон Кларк работела като медицинска сестра в местната болница, така ли? Трябваше да провери тази работа.
— Да, Паци, направих го — отвърна Динг на жена си, докато четеше сутрешния вестник с няколко часа закъснение. Пресата продължаваше да отразява историята със Световния парк все още на първа страница, макар темата да се беше смъкнала в долната половина. За щастие, все още никой в медиите не се досещаше за ДЪГА. Репортерите се бяха хванали на версията за добре тренирана група за специални операции на испанската Гуардия Сивил.
— Динг, аз… ами знаеш, аз…
— Да, скъпа. Ти си лекар и твоята работа е да спасяваш живота на хората. Моята също, не забравяй. Те бяха вкарали там трийсет и няколко деца, и убиха едно… виж, това не ти казах. Бях на по-малко от трийсет метра. Видях с очите си как това момиченце умря, Пац. Най-отвратителното нещо, което съм виждал, а нищо не можех да направя, по дяволите! — промълви той мрачно. Знаеше, че ще сънува това още няколко седмици.
— О? — Тя го погледна в очите. — Защо?
— Защото… защото не можехме. Защото там бяха останалите и не бяхме готови да ударим мръсните му копелета, а те искаха да ни покажат колко са сериозни и предани на шибаната си кауза… предполагам, че по този начин хора като тях показват решимостта си. Убиват заложник, за да ни покажат колко са твърди.
Динг остави вестника и се замисли. Той самият беше отраснал с един особен кодекс на честта още преди армията на Съединените щати да го беше научила на „Армейския кодекс“: че никога, при никакви обстоятелства не можеш да нараниш невинно човешко същество. Направиш ли го, завинаги изхвърчаш оттатък бариерата, невъзвратимо прокълнат като убиец, недостоен да носи униформа или да получи войнишки поздрав. Но тия терористи, изглежда, се наслаждаваха от това. Какво, по дяволите, им беше сбъркано? Той беше изчел всички книги на Пол Белоу, но някак си не ги беше разбрал. Какво пък, може би единственото, което трябва да знаеш за тези хора, е как да вкараш оловото в главите им. Това поне винаги вършеше работа, нали?
— Но какво им е все пак на тези хора?
— По дяволите, скъпа, не знам. Доктор Белоу казва, че те вярват в своите идеи до такава степен, че винаги могат да прекрачат границата на своята човечност, но аз… просто не го разбирам. Не мога да си представя аз да го направя. Аз се бия с тези хора, но не защото някой ме е ритнал и не за някакви абстрактни идеи. Би трябвало да има някакво основание за това, нещо, за което моето общество казва, че е важно, или защото някой е нарушил закона, който всички трябва да спазваме. Не е хубаво и не е забавно, но е важно, и затова го правим. Баща ти е същият.
— Ти наистина харесваш татко — отбеляза Паци Чавес.
— Той е добър човек. Направил е много за мен и двамата сме прекарали интересни времена. Той е умен, по-умен от всеки в ЦРУ… е, може би с изключение на Мери Пат. Тя наистина схваща, макар че понякога се държи като каугърл.
— Коя? Коя Мери?
— Мери Патриша Фоли. Сега е оперативен директор, ръководи полевите призраци в Управлението. Страхотно момиче — е, вече е към четиридесет и пет. Наистина си знае работата. Добър шеф, грижи се за нас, работните пчелички.
— Ти все още ли си в ЦРУ, Динг?
— Административно, да — кимна мъжът й. — Не съм сигурен как точно действат административните вериги, но докато чековете пристигат — той се усмихна, — това ми е последната грижа. Е, как е животът в болницата?
— Ами, мама се справя чудесно. Сега е главна сменна сестра в Спешното.
— Изкарваш ли достатъчно бебета? — попита Динг.
— Тази година ще бъде само още едно, Доминго — отвърна Паци и потупа корема си. — Трябва скоро да започнеш курса, ако приемем, че ще си тук.