— Ед? — каза жена му.
— Да, скъпа? — отвърна Фоли.
— Някой в Кралството се опитва да идентифицира Джон Кларк.
При тази новина очите на Ед Фоли се ококориха.
— Наистина ли? Кой?
— Лондонският резидент е говорил с шефа си в Москва, а ние сме го прихванали. Съобщението трябва да е при теб, Еди.
— Окей. — Фоли вдигна купчината разпечатки и ги прелисти. — Намерих го. Хмм — каза той по телефона. — Човекът, който е искал информацията, Дмитрий Аркадиевич Попов, бивш полковник в… охо, бивш специалист по тероризма? Мислех, че са ги разкарали… окей, наистина са разкарани, той поне — със сигурност.
— Да, Еди, човек по тероризма се интересува от ДЪГА Шест. Не мислиш ли, че това е интересно?
— Права си. Да го пратим на Джон?
— Естествено — отвърна тя.
— Нещо за Попов?
— Прекарах името през компютъра. Няма нищо — отвърна жена му. — Отварям ново досие. Може би британците имат нещо.
— Искаш да се обадя на Базил ли? — попита ДЦР.
— Да видим първо какво ще развием ние самите. Да пратим обаче факса на Джон веднага. До скоро, Зайко-Байко.
— Бил — каза Джон по служебната линия след четиридесет минути. — Би ли дошъл в кабинета ми?
— Идвам, Джон. — След две минути Бил Тоуни отвори вратата и попита още от прага: — Какви са новините?
— Виж това. — Кларк му подаде четирите страници на превода.
— Кошмар! — възкликна офицерът от разузнаването още щом мина на втора страница. — Дмитрий Аркадиевич Попов. Не ми светва нищо… аха, разбирам, и в Лангли не знаят това име. Какво пък, човек не може да ги знае всичките. Да взема да питам в Сенчъри Хауз?
— Мисля, че си обменяме списъците с досиетата, но няма да навреди. Май ще излезе, че Динг е прав. Колко ще заложиш, че това е нашият човек? Кой е най-добрият ти приятел в Службата за сигурност?
— Сирил Холт — отвърна веднага Тоуни. — Помощник-директор. Познавам го още от Ръгби — беше една година преди мен. Стабилно момче. — Не се налагаше да обяснява на Кларк, че старите училищни връзки са важна част от британската култура.
— Смяташ да го вкараш в това?
— Абсолютно, Джон.
— Добре, давай да се обаждаме. Ако решим да излезем на бял свят, искам ние да вземем решението, а не шибаните руснаци.
— Значи те знаят името ти?
— Нещо повече. Срещал съм се с Головко. Той е човекът, който ни вкара с Динг в Техеран. Провел съм няколко съвместни операции с тях, Бил. Всичко знаят за мен, до размера на оная ми работа.
Тоуни не реагира, макар тепърва да привикваше със стила на говорене на американците и често да го намираше за доста забавен.
— Знаеш ли, Джон, не е нужно чак толкова да се възбуждаме от тази информация.
— Бил, ти си бил на терена точно толкова, колкото и аз, може би и повече. Ако от това не те сърби носът, вземи, че направи нещо, за да си почистиш синусите, разбра ли? — Кларк замълча за секунда. — Имаме някой, който знае името ми и намеква, че ще каже на руснаците с какво се занимаваме сега. Той сто на сто знае, човече! Избрал е да каже на лондонския им резидент, не на тоя в Каракас. Човек по тероризма, може би човек, който знае имена и телефони, а ние имахме три инцидента, откакто сме дошли тук, и се съгласихме, че това е твърде много за толкова кратък срок, а сега този тип се появява в обектива и пита за мен. Бил, мисля, че е време малко да се повъзбудим, а?
— Така е, Джон. Сега ще звънна на Сирил. — И Тоуни излезе от кабинета.
— Мамка му — изпъшка Джон.
Това беше проблемът с черните операции. Рано или късно някое копеле щракваше ключа на лампите и обикновено се оказваше, че е човек, когото не би искал да видиш в стаята. Как, по дяволите, се бе получило това изтичане?
— Мамка му! — избухна директор Мъри на бюрото си в главната квартира на ФБР.
— Да, Дан, този израз горе-долу покрива случая — съгласи се Ед Фоли от офиса си на седмия етаж в Лангли. — Обаче как, по дяволите, е изтекло?
— Бесен съм. Знаеш ли нещо за този Попов?