— Мога да проверя в отделите за разузнаване и тероризъм, но обменяме всичко с вас. Какво ще кажеш за британците?
— Ако познаваш Джон, той вече е на телефона с „Петицата“ и „Шестицата“. Разузнавачът му е Бил Тоуни, много е печен. Знаеш ли го?
— Звъни ми някаква камбанка, но по физиономия не. Какво мисли Базил за него?
— Казва, че е най-добрият му аналитик.
— Голяма ли е заплахата?
— Още не мога да преценя. Руснаците познават Джон от Токио и Техеран. Головко го познава лично — обади ми се, за да благодари за проблема, който двамата с Чавес решиха в Техеран. Доколкото знам, са си допаднали, но това е бизнес, няма нищо лично, нали знаеш?
— Схващам, дон Корлеоне. Добре, какво искаш да направя аз?
— Някъде има изтичане. Все още нямам идея къде може да бъде. Единствените приказки, които съм чувал за ДЪГА, са били от хора, които имат кодов достъп. За тях се предполага, че си държат езика зад зъбите.
Мъри само изсумтя.
Единствените хора, които можеха да изпуснат такава информация, бяха хора, на които вярваш, хора, преминали през сериозно биографично проучване от специални агенти на ФБР. Само едно доверено и сериозно проверено лице може наистина да предаде страната си, но агентите на ФБР все още не се бяха научили да надничат в мозъците и сърцата човешки. Ами ако е било непреднамерено изтичане? Можеш да разпиташ лицето, което го е направило, и дори то няма да може да ти отговори дали го е направило. Сигурността и контрашпионажът бяха двете най-трудни задачи в цялата вселена. Слава на Господа, помисли си той, за дешифровчиците в АНС, които както винаги бяха най-доверените и съвестни служители на разузнавателните служби.
— Бил, имаме двучленен екип, който следи Кириленко почти непрекъснато. Тъкмо са го заснели на чаша бира с някакъв тип в обичайния му пъб снощи — каза Сирил Холт на своя колега — „Шестица“.
— Това спокойно може да е нашият човек — каза Тоуни.
— Твърде е възможно. Трябва да видя това, дето сте прихванали. Искаш ли да прескоча с колата?
— Да, колкото можеш по-бързо.
— Добре. След два часа съм при теб.
— Идеално.
Добрата новина в случая беше, че двамата знаеха, че този телефон е обезопасен по два начина. Кодиращата система СТУ-4 можеше да бъде надвита, но само от технологията, която притежаваха американците — или поне така смятаха. Но още по-доброто беше, че използваха компютърно генерирани телефонни линии. Едно от предимствата на факта, че британската телефонна система беше главно държавна собственост, се изразяваше в това, че компютрите, контролиращи системите за превключване, можеха да превключват връзките на случаен принцип и така отнемаха шанса на всеки, който би се опитал да се прикачи към някой разговор, освен ако нямаше пряка кабелна връзка на входа или на изхода. За този елемент от сигурността разчитаха на техници, които проверяваха линиите ежемесечно — освен ако някой от тях не работеше допълнително и за някой друг, напомни си Тоуни. Човек не може да предотврати абсолютно всичко, и докато телефонното мълчание можеше да предотврати попадането на информация в ръцете на потенциален противник, то също така спираше прехвърлянето на информация между правителствените органи — докарвайки по този начин някоя институция до неизбежно дълга почивка за пушене.
— Давай, кажи го докрай — подкани го Кларк.
— Успокой се, мистър К, това не е като да съм предсказал края на света. Беше много лесно.
— Може би, Доминго, но ти все пак пръв постави въпроса.
— Добре, Джон. Виж, след като той знае името ти, то той или вече знае, или лесно може да установи местоположението ти — тоест нашето. По дяволите, единственото, което му трябва, е някое момченце в телефонната компания, и ще започне да ни лови. Може би разполага със снимката ти или с описание. После му остава да си закачиш един пропуск и почва да те следва навсякъде.
— Де да имахме този късмет. И аз разбирам нещо от контраразузнаване, водя си „телефонист“ навсякъде, където ходя. Би ми харесало, ако някой се опита да ми го пробута това. Бих те взел с някои от твоите момчета навън, да си поиграем малко, да го напъхате в торбата, след което да си направим една приказка с него. — Това предизвика тънка усмивка на устните на Кларк. Джон знаеше как да измъква информация от хора, въпреки че техниките, които прилагаше за тази цел, не съвпадаха съвсем с указанията, давани в обикновените полицейски управления.
— Да, Джон. Но за момента не можем да направим нищо, освен да си отваряме очите и да чакаме някой друг да ни снесе информация.
— Никога не съм бил мишена по този начин. Това никак не ми харесва.