Значи сега той се намираше някъде в Англия, занимаваше се с нещо прикрито и неговата агенция държеше да научи за това, защото човек полага неимоверни усилия да държи дирите на подобни хора. Резидентът измъкна късчето хартия от портмонето си. Приличаше на номер на клетъчен телефон. Имаше няколко такива в чекмеджето на бюрото си, всички клонирани от съществуващи абонати, защото така осигуряваше работа на сигналните си агенти, не струваше нищо на агенцията и освен това така беше безопасно. Прихващането на известен клетъчен абонат беше трудно, но при липса на електронни кодове това беше просто поредният зареял се в ефира случаен сигнал.
Дмитрий Аркадиевич разполагаше със същото. Във всеки град по света има хора, които клонират клетъчни телефони и ги продават незаконно по улиците. Лондон не беше изключение.
— Да? — отзова се далечен глас.
— Дмитрий, обажда се Ваня.
— Да?
— Пристигна онова, за което ме помоли. Плащането — както се разбрахме.
— Става — обеща Попов. — Къде можем да направим размяната?
Това беше лесно. Кириленко определи времето, мястото и начина.
— Съгласен.
И връзката се прекъсна след по-малко от седемдесет секунди. Попов можеше и да е съкратен, но все още разбираше от дисциплина.
20. Контакти
Мери Банистър знаеше, че е болна. Не беше сигурна колко, но знаеше, че не е добре. И въпреки лекарствата част от съзнанието й се тревожеше, че може да е нещо сериозно. Никога не беше постъпвала в болница, освен веднъж в местното спешно отделение, за изкълчен глезен, когато баща й се беше разтревожил да не би да си го е счупила, но сега лежеше в болнично легло с прозрачна пластмасова тръбичка, прикрепена към дясната й ръка. Самият й вид я плашеше въпреки успокоителните, които циркулираха из кръвоносната й система. Чудеше се какво ли й дават. Доктор Килгор беше споменал за течности, които да я предпазват от обезводняване, и за някакво друго вещество, нали? Тя разтърси глава, опитвайки се да си спомни. Всъщност защо просто да не стане и да не види? Тя стана и огледа банките по системата. Етикетите бяха кодирани по неразбираем за нея начин. Обект Ж4 се намръщи и се огледа. Зад тухления парапет, около метър и половина висок, имаше друго легло, празно. Имаше телевизор, в момента изключен, окачен на стената отсреща. Подът беше с плочки и й беше студено на стъпалата. Вратата беше дървена, с топка вместо с брава и дръжка — всъщност стандартна болнична врата, но тя не знаеше това. Никакъв телефон. Дали наистина се намираше в болница? На пръв поглед изглеждаше така, но тя разбираше, че мозъкът й работи по-бавно от нормалното, макар да не си даваше сметка, че го разбира. Все едно че беше пила твърде много. Освен че й беше зле, се чувстваше уязвима от това, че не може да контролира напълно тялото си. Беше време да направи нещо, въпреки че не знаеше какво точно. След миг хвана стойката със системите с дясната си ръка и тръгна към вратата.
Вратата не беше заключена. Тя я отвори и надникна в коридора. Празно. Излезе навън, влачейки стойката на гумените й колелца. Не забеляза отделение за сестри нито в единия, нито в другия край на коридора, но това не й направи впечатление. Обект Ж4 тръгна надясно и забута системата пред себе си. Оглеждаше се за… нещо — и тя не беше сигурна какво. Започна да отваря други врати, но вътре не намираше нищо освен полутъмни стаи, повечето от които миришеха на дезинфектант. Стигна до края. Последната врата беше означена като Л-9 и в нея тя намери нещо съвсем различно. Тук нямаше легла, а само едно бюро с компютър на него. Беше включен. Тя се приближи и се надвеси над бюрото. Дори имаше модем. Значи можеше…