— Някакъв начин да прочетем писмото й?
— Ако разберем паролата й и сървъра, към който го е препратила, може би — отвърна Фармър. Той беше напълно наясно с компютрите. Като почти всички, които работеха в компанията. — Можем да я попитаме, когато се събуди… да речем, след четири часа?
— Някакъв начин да отменим изпращането? Фармър поклати глава.
— Едва ли. Пуснеш ли команда ИЗПРАТИ ВЕДНАГА, свършено е, докторе. Веднага отива в мрежата, а отиде ли там — край.
— Килгор ще побеснее.
— Да, докторе — отвърна той. — Може би трябва да въведем кодиран достъп до компютрите.
Той не добави, че се е отделил от мониторите за известно време и че всичко е по негова вина. Добре де, но не бяха го предупредили за тази възможност, а и защо, по дяволите, не бяха заключили стаите, в които не искаха да влизат хората? Или просто да бяха заключили обектите в стаите им? Пияндетата от първата група изпитателни субекти ги бяха подвели. Нито един от тях не знаеше да работи с компютър, а пък на никого не му беше хрумнало, че сегашната група опитни животни може да го направи. Е, какво пък, той беше виждал да се случват и по-големи грешки. Добрата новина обаче беше, че отвън нямаше начин как да разберат къде се намират, нито пък нещо за компанията, която притежаваше комплекса. А без всичко това какво можеше да каже Ж4 на някого? Нищо важно, Фармър беше сигурен в това. Но докторката беше права за едно — доктор Джон Килгор наистина щеше да побеснее.
Английският „обед по селски“ беше хляб, сирене, маруля, доматчета, пикантна лютеница по индийски и някакво месо — в случая пуешко. — С бира, естествено. Попов го беше намерил за доста приемлив още при първото си служебно пътуване до Британия. Беше се постарал да си махне вратовръзката и да се облече по-небрежно, за да прилича повече на човек от работническата класа.
— Е, здрасти — каза водопроводчикът и се разположи до него. Казваше се Едуард Майлс. Висок мъж с яко телосложение и татуировки по ръката — британско увлечение, особено за хора, служили в униформа, знаеше Попов. — Започнал си преди мен, както виждам.
— Как мина сутринта?
— Нормално. Оправих един кран на един французин от новия екип. Жена му е страхотна — докладва Майлс. — Мярнах му снимката. Сержант във френската армия, както изглежда.
— Наистина ли? — Попов отхапа от дебело намазаната филия.
— Да, днес следобед ще го свърша. После трябва да оправя студената тръба в щаба. А бе тия неща са на петдесет години! — Майлс се захвана със собствения си обяд, като наряза опитно различните съставки и ги натрупа върху парчето пресен хляб.
— Бюрокрация — каза съчувстващо Попов.
Минаха на тема спорт и след като се наобядваха, отидоха до камиончето на Майлс — малък син фургон с държавен номер. Руснакът хвърли отзад куфарчето с мострите си. Водопроводчикът подкара, излезе на пътя и засили към портала на базата. Постът на охраната им махна небрежно да влязат.
Техническата работилница на базата изглеждаше толкова типично за този вид постройки, че някоя в бившия Съветски съюз не би се различавала от нея. Боята се люпеше, а площадката за паркиране беше разбита и занемарена. Двойната врата в дъното беше с катинари, от тези, дето и едно момченце може да отвори с фиба, помисли си Попов, но пък и най-опасното оръжие, което можеше да се намери вътре, беше отвертка.
— Разрешават ли ти да купуваш нови инструменти? — попита Попов просто за да поддържа ролята си.
— Трябва да направя искане, с обосновка до шефа на отдела за техническа поддръжка. Той иначе е свястно момче, а и не искам неща, от които наистина нямам нужда. — Майлс дръпна един голям плик от бюрото си. — Искат този студен кран да се оправи днес. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Защо не? — Попов стана и го последва, но само след пет минути съжали, че го е направил. Пред входа на щаба стоеше въоръжен войник… и изведнъж той осъзна, че това наистина е щабът на ДЪГА. И че вътре е самият Иван Тимофеевич Кларк.
Влязоха. Попов беше повече от изненадан. В Русия мерките за сигурност щяха да са много по-строги. Но тук беше Англия, а караулният очевидно познаваше водопроводчика. Майлс веднага се залови за работа — свали капака и забърника във вътрешностите на крана за студената вода. Попов клекна до него с новите си ключове.
— Е, ще я пуснеш ли скоро? — попита нечий глас.
— Ей сегичка, сър — отвърна Майлс.
Попов вдигна очи и сърцето му замря. Беше самият Кларк — Иван Тимофеевич Кларк, както го наричаха в досието на КГБ. Висок, около петдесет и пет годишен, усмихнат, с костюм и вратовръзка, които стояха някак си неестествено. Руснакът кимна учтиво и отново сведе поглед към инструментите.