…и този път наистина изпадна в паника.
Тя не знаеше къде се намира! Медицински експеримент? Най плашещото беше, че писмото изглеждаше несвързано и лошо написано. Мери винаги беше получавала добри бележки в училище. Почеркът й винаги беше изряден и четлив. Писмата й винаги бяха все едно че четеш истории в сутрешния вестник, чаровни, разбира се, и ясни, подробни, лесни за четене. А това сякаш беше нахвърляно от тригодишно дете! Дори не беше набрано грамотно, а дъщеря му владееше машинопис…
Какво да направи? Момиченцето му беше изчезнало… Цялото му същество подсказваше, че детето му е в опасност. Стомахът му се сви на буца, точно под гърдите.
Сърцето му заби бързо. По лицето му избиха капки пот. Той затвори очи и се замисли напрегнато. После взе телефонния справочник. На първата страница имаше списък от спешни номера, от които той избра един и го набра.
— ФБР — чу се женски глас. — С какво можем да ви помогнем?
21. Етапи
Последният от пияндетата беше надминал всички предсказани срокове, но това само удължаваше неизбежното. Този се казваше Хенри, чернокож четирийсетгодишен мъж, който само външно изглеждаше с двадесет години по-стар. Ветеран, беше обяснявал той на всички, склонни да го слушат, изключително жаден човек, който, удивително, нямаше значителни увреждания на черния дроб. И имунната му система се беше сражавала доблестно с „Шива“. Вероятно беше от дълбините на генния кладенец, помисли си доктор Килгор. Щеше да е много полезно, ако имаше медицинската му биография, да разбере колко са живели родителите му, но нещастникът вече беше доста закъсал, когато го разбраха. Сега кръвната му картина подсказваше, че определено е обречен. Черният му дроб най-сетне се беше предал на чертичките на „Шива“, а химическият състав на кръвта му излизаше от схемата по всички категории. В известен смисъл това беше много лошо. Докторът, все още живеещ в съзнанието на Килгор, някак си все още искаше пациентите му да оживеят. Може би беше въпрос на спорт, помисли си той, докато крачеше към стаята на пациента.
— Как сме, Хенри? — попита докторът.
— Лошо, докторе, лошо. Като че ли коремът ми се разкъсва отвътре навън.
— Усещаш ли го? — попита Килгор. Това беше изненадващо. Сега Хенри получаваше почти дванадесет милиграма морфин дневно — смъртоносна доза за всеки здрав човек, но истински болните някак си поемаха много повече наркотик.
— И още как! — отвърна Хенри с гримаса.
— Е, дай тогава да го оправим.
Лекарят извади от джоба си спринцовка и шишенце „Дилаудид“. Два до четири милиграма беше твърде силна доза за нормална личност. Той реши да мине на четиридесет, просто за да е сигурен. Хенри беше страдал достатъчно.
— Ах — успя да възкликне Хенри, когато зашеметяващият поток го порази. И също толкова бързо лицето му се вкамени, а очите му останаха широко отворени в последното удоволствие, което щеше да изпита в живота си. След две секунди Килгор напипа каротидната артерия. В нея не се долавяше нищо. Дишането на Хенри също беше спряло. Просто за да е съвсем сигурен, Килгор извади стетоскопа от джоба си и го сложи на гърдите на Хенри. Сърцето беше спряло.
— Добра битка, приятелю — каза докторът на трупа.
После изключи системата и метна чаршафа върху лицето на Хенри. Значи това беше краят на алкохолиците. Повечето от тях приключиха преждевременно, с изключение на Хенри — той се беше борил до последния си миг, надвивайки всички предсказания. Килгор се зачуди дали нямаше да е добре да опитат върху него ваксините — „Б“ почти сигурно щеше да го спаси, но тогава в ръцете им просто щеше да попадне един здрав алкохолик, а Проектът не целеше да спаси такава личност. Каква полза щеше да има от него, наистина? Освен да пази склада с алкохол. Килгор излезе от стаята и даде знак на санитаря. След петнадесет минути Хенри щеше да се превърне в пепел, а после щеше да натори тревата или някое дърво: на по-голям принос личност като неговата не можеше да се надява.
След което дойде ред да посети Мери, Ж4, в нейната стая.
— Как сме? — попита той.
— Чудесно — отговори тя сънено. Дори да беше изпитвала някакво неразположение, сега то беше потиснато от поетия морфин.
— Снощи си направила разходка, а? — попита Килгор, проверявайки пулса й. Беше 92, все още силен и нормален. Е, тя все още не беше навлязла в етапа на сериозните симптоми, макар той да не беше продължил толкова дълго, колкото при Хенри.
— Исках да кажа на тати, че съм добре — обясни тя.