— Да, сър. Как е Хенри? — попита Фармър, докато бъркаше в джоба си за ключовете на колата.
— Хенри приключи.
— И аз не смятах, че му остава много време. Значи пияндетата свършиха, а? — Той забеляза, че Килгор поклати глава. — Е, толкоз по-зле за него. Яко копеле беше.
— Така е, Бен, но какво да се прави.
— Ясно, докторе. Жалко, че не можем просто да оставим трупа на ястребите. Те също трябва да се хранят, но е малко едричък да гледа човек как го оправят. — Той отвори вратата. — Ще се видим довечера, докторе.
Килгор го последва навън. Не, не можеха да откажат на Бен Фармър правото да задържи птиците си. Соколарството е било рядък спорт при кралете, а от него човек може да научи толкова неща за птиците — как ловуват, как живеят. Те щяха да се вместят във Великия план на Природата. Проблемът беше, че в Проекта имаше някои наистина радикални хора, като онези, които възразяваха да се включват лекари, защото те се намесвали в природните дела… да се лекуват хора от болестите било намеса, щяло да им позволи да се размножат твърде бързо и така отново да нарушат баланса. Мдаа, така е. Може би след сто години, по-вероятно след двеста, те щяха отново напълно да заселят Канзас… но не всички щяха да останат в Канзас, нали така? Не, хората щяха да се пръснат, за да проучат планините, крайбрежните низини, джунглите, африканската савана, и после щяха да се върнат в Канзас, за да докладват какво са научили, за да покажат на видеозаписите природата в действие. Килгор очакваше всичко това с трепетно нетърпение. Както повечето членове на Проекта, той поглъщаше предаванията на канал „Дискавъри“ по кабелната си система. Имаше толкова много за научаване, толкова много за разбиране, защото той, както мнозина други, искаше да обгърне нещата в цялост, да разбере Природата в нейната цялост. Висока цел беше това, разбира се, може би нереалистична, но ако той самият не го постигнеше, то децата му щяха. Или техните деца, които щяха да бъдат възпитани да се възхищават на Природата в цялата й слава. Щяха да пътуват. Той се зачуди какво ли щяха да си помислят онези, които отидеха в мъртвите градове… Наистина беше добра идея да ги пратят там, за да разберат колко много грешки е направил човекът и да се научат да не ги повтарят. Може би той лично щеше да поведе една от тези полеви експедиции. Ню Йорк щеше да бъде най-големият, най-впечатляващ урок „не прави повече това“. Щяха да минат хиляда години, може би повече, преди зданията да се сринат… Каменните части никога нямаше да изчезнат, но много скоро, може би след десетина години, сърните щяха да се върнат в Сентръл Парк.
Лешоядите щяха да си прекарат чудесно за известно време. Толкова много трупове за ядене… или може би не. Отначало труповете щяха да бъдат заравяни по нормалния, цивилизован начин, но след няколко седмици тези системи щяха да се претоварят, а после хората щяха да мрат вероятно в собствените си легла, и после… плъхове, разбира се. Идущата година щеше да бъде знаменосна за плъховете. Единственият проблем беше, че плъховете зависят от хората, за да виреят. Те преживяваха от боклука на изхода на цивилизацията и през идващата година щяха да изкарат един славен пир, с преяждане, и после… какво? Какво щеше да стане с популацията на плъховете? Кучетата и котките щяха да преживяват от тях, вероятно, и постепенно щеше да се стигне до някакво равновесие, но при липсата на милионите хора, които да произвеждат боклук за храна на плъховете, през следващите пет или десет години броят им щеше да намалее. Виж, това щеше да е интересен предмет за изследване за някой от полевите екипи. Колко бързо щеше да спадне популацията на плъховете и до какво равнище?
Твърде много хора в Проекта се тревожеха за съдбата на големите животни. Всеки обичаше вълци и пуми, благородни и красиви хищници, така безмилостно избивани от хората заради набезите им над домашните животни. Но те щяха да се оправят чудесно, щом ловът с капани и изтравянето им се прекратяха. А какво да кажем за по-малките хищници? Какво да кажем за плъховете? Изглежда, никой не помисляше за тях, но и те също така бяха част от системата. Към изучаването на природните закони не можеш да прилагаш естетиката, нали? Ако го направиш, как би могъл да оправдаеш например убийството на Мери Банистър, субект Ж4? Тя беше привлекателна, умна, приятна жена, в края на краищата, не като Честър или Пийт, или Хенри, не беше будеща отврат гледка, каквито бяха те… но като тях, все пак беше личност, която не разбираше Природата, не ценеше красотата й, не разбираше мястото си във великата система на живота и поради това не заслужаваше да участва в нея. Толкова по-зле за нея. Толкова по-зле за всички изпитателни обекти, но планетата загиваше и трябваше да бъде спасена, и имаше само един начин това да стане, защото в твърде много други се съдържаше не повече разбиране за системата, отколкото у по-низшите животни, които бяха безсъзнателна част от самата система. Само човекът би могъл да се надява да разбере великия баланс. Само човекът можеше да поеме отговорността да поддържа този баланс, и ако това означаваше да се сведе до минимум собственият му вид, какво пък, всяко нещо си има цена. Най-голямата и съвършена ирония се състоеше в това, че се изискваше огромно жертвоприношение и че това жертвоприношение идеше от научните постижения на самия човек. Без инструментариумите, които заплашваха да убият планетата, възможността тя да бъде спасена нямаше да съществува. Какво пък, самата реалност е съставена от такава ирония, каза си епидемиологът.