Проектът щеше да спаси самата Природа и беше съставен от сравнително малък брой хора, по-малко от хиляда, плюс тези, които бяха подбрани, за да оцелеят и продължат усилието, незнаещите, чийто живот нямаше да бъде заличен от престъплението, извършено в тяхно име. Повечето от тях никога нямаше да разберат причината за своето оцеляване — това, че те бяха съпругата или детето, или близък роднина на някой от членовете на Проекта, или притежаваха умения, от които Проектът имаше нужда: авиатори, механици, земеделци, специалисти по комуникациите и така нататък. Някой ден можеха и да се досетят — това беше неизбежно, разбира се. Някои хора имаха навика да говорят, други слушаха. Когато слушателите се досетеха, вероятно щяха да се ужасят, но тогава щеше да е твърде късно да направят нещо. Във всичко това се съдържаше една великолепна неизбежност. О, и на него някои неща щяха да му липсват. Театърът, добрите ресторанти в Ню Йорк например, но сигурно в Проекта щеше да има някои добри готвачи — със сигурност щеше да има достатъчно суровини, над които да се потрудят. Инсталацията на Проекта в Канзас щеше да отглежда всичкото жито, което щеше да им трябва, щеше да има добитък в изобилие, докато бизоните не се развъдеха.
Проектът щеше да се самоподдържа с лов на по-голямата част от месото. Е някои от членовете на Проекта се противопоставяха на това — те се противопоставяха на убийството на каквото и да било живо същество, но по този въпрос се бяха наложили по-хладнокръвните и мъдри глави. Човекът беше едновременно хищник и създател на сечива, така че пушките също бяха напълно оправдани. Много по-милостив начин да убиеш плячка, а човекът също така трябва да се храни. И така, само след няколко години хората щяха да оседлаят конете си и да ги яхнат, за да застрелят няколко бизона, да ги насекат и да донесат в базата здравословното нетлъсто месо. И сърни също така, и антилопи, и елени.
Житните храни и зеленчуците щяха да се отглеждат от земеделците. Всички щяха да се хранят добре и да живеят в хармония с природата — пушките, в края на краищата, не бяха чак толкова голям напредък в сравнение с лъковете и стрелите, нали? — и щяха да могат да изучават естествения свят в относителен мир.
Всичко това беше едно прекрасно бъдеще, въпреки че първоначалните четири до осем месеца щяха да са ужасни. Материалът, който щеше да се върти по телевизията, радиото и пресата — докато все още продължаваха да съществуват, — щеше да е кошмарен, но всяко нещо си имаше цена. Човечеството като доминираща сила на планетата трябваше да умре, да бъде заменено от самата Природа само с достатъчно подходящи хора, за да наблюдават и оценяват какво представлява тя и какво прави.
— Доктор Чавес, моля — каза Попов на операторката.
— Изчакайте, моля — отвърна женският глас. Минаха седемдесет секунди.
— Доктор Чавес — отзова се друг женски глас.
— О, извинете, сбъркал съм номера — каза Попов и нежно постави слушалката на вилката.
Чудесно, значи както съпругата на Кларк, така и дъщеря му работеха в болницата, точно както му бяха казали. Това само потвърждаваше, че въпросният Доминго Чавес също е тук, в Херефорд. Следователно той познаваше както шефа на тази група ДЪГА, така и един от старшите членове на състава. Чавес вероятно беше един от тях. Може би шеф на групата за разузнаване? Не, прецени Попов, той беше твърде младши за това. Шефът трябваше да е британец, някой старши офицер от МИ-6, някой известен на континенталните агенции. Чавес очевидно беше паравоенен офицер, също като своя учител. Това означаваше, че вероятно е командир на полеви екип. Субективно предположение, но доста вероятно. Млад офицер, в добра физическа форма, според данните. Твърде младши за нещо друго. Да, това изглеждаше логично.