— В момента му вярвам, като ми казва, че си няма никаква представа. Мисля си дали да не взема да се обадя лично на Сергей Николаевич и да го помоля за малко помощ.
— Не мисля, че е редно, Джон. Това би трябвало да мине през мен, не забравяй. Аз също харесвам Сергей, но не и по този случай. Нещата са твърде неясни.
— Но така сме в небрано лозе, Ед. Никак не ми харесва фактът, че има някакъв си руснак, който знае името ми и сегашната ми работа.
Фоли кимна. На никой полеви офицер не му харесваше да знаят кой е и какъв е, а Кларк имаше солидни основания за притеснение, след като семейството му беше с него. Той никога не беше взимал със себе си Санди на терена, за да използва семейството си като прикритие за работата си, както постъпваха някои други служители на Управлението. Никой разузнавач досега не беше загубвал съпругата си по този начин, но в няколко случая играта беше загрубяла и това беше в противоречие с практиката на ЦРУ. Нещо повече, Кларк беше преживял целия си досегашен професионален живот като неличност, като призрак, виждан от малцина, непознаван от никого и известен само на онези, които бяха на негова страна. И естествено че не желаеше това да се промени, но ето, че анонимността му бе нарушена, и това го притесняваше. Е, руснаците го познаваха и знаеха за него, и това беше в резултат на собствените му действия в Япония и Иран; още тогава би трябвало да разбере, че тези действия ще имат последствия.
— Джон, те те познават. По дяволите, Головко те познава лично и е логично да се предположи, че ще проявяват интерес към теб, нали?
— Знам, Ед, но… по дяволите!
— Джон, разбирам те, но ти сега си на високо ниво и това не може да се избегне. Така че, моля те, седни си на задника, върши си работата и ни остави да поразровим тук-там и да видим какво става, окей?
— Добре, Ед — последва сдържаният отговор.
Чък Усъри, отговорният помощник специален агент в Гари, Индиана, беше сериозен чернокож мъж. Четиридесет и две годишен, той имаше зад гърба си седемнадесет години стаж в Бюрото, а преди това беше полицейски служител в Чикаго. Обаждането на Скип Банистър веднага беше донесено на бюрото му и след пет минути той беше казал на човека да пристигне веднага в офиса. След двадесет и пет минути човекът влезе. Малко под метър и осемдесет, около петдесет и пет годишен и страшно изплашен. Преди всичко агентът се погрижи човекът да седне и му предложи кафе, което беше отказано. Последваха въпросите, отначало банални. След това въпросите станаха по-целенасочени.
— Господин Банистър, носите ли писмото, за която ми казахте?
Джеймс Банистър извади лист хартия от джоба си и му го подаде.
Беше някак несвързано и с грешки.
— Господин Банистър, имате ли някакво основание да подозирате, че дъщеря ви някога е използвала наркотици?
— Не и моята Мери! — последва незабавният договор. — В никакъв случай. Добре, тя обича да пийва бира и вино, но никакви наркотици, не и моето момиче, никога!
Усъри вдигна ръце.
— Моля ви, разбирам чувствата ви. Занимавал съм се с отвличания преди и…
— Смятате, че е отвлечена? — попита Скип Банистър. Това беше много по-лошо от предположението, че дъщеря му се друса.
— Ако се съди по вида на писмото, да, смятам, че това е възможно, и ще третираме този случай като разследване за отвличане. — Усъри вдигна телефона и каза на секретарката: — Повикай Пат О’Конър.
Инспектиращ специален агент Патрик Д. О’Конър беше един от инспекторите в отдела в Гари, тридесет и осем годишен, с бяла кожа и много здраво телосложение. Ръководеше отделението по отвличанията.
— Да, Чък? — каза той още от вратата.
— Това е господин Джеймс Банистър. Дъщеря му я няма, двадесет и една годишна, изчезнала е в Ню Йорк преди около месец. Вчера го е разбрал по електронната си поща. — Усъри му подаде разпечатката.
О’Конър я погледна набързо и кимна.
— Окей, Чък.
— Пат, случаят е твой. Заеми се.
— Готово, Чък. Господин Банистър, ще ме последвате ли?
— Пат ще поеме случая и ще ми докладва ежедневно — обясни Усъри. — Господин Банистър, ФБР третира отвличанията като углавни престъпления. Вашият случай ще бъде с висок приоритет, докато не го изясним. Десет души, Пат?
— За начало, да. Господине — обърна се той към Банистър, — всички имаме деца. Знаем как се чувствате. Ако има някакъв начин да открием дъщеря ви, ще го направим. А сега ще трябва да ви задам цял куп въпроси, за да започнем.
Банистър последва О’Конър и през следващите три часа разказа всичко, което знаеше за дъщеря си и нейния живот в Ню Йорк, на него и на други агенти. Най-напред им даде една наскорошна нейна снимка, добра, както се оказа. О’Конър я огледа. Щеше да я запази за досието по делото. О’Конър и отделението му не бяха работили по отвличания от няколко години. Това беше престъпление, което ФБР по същество беше успяло да премахне на територията на САЩ — във всеки случай отвличанията заради пари. Днешните отвличания бяха предимно на деца и като се изключеха отвличанията от разделени родители, в повечето случаи ставаше дума за индивиди със сексуални отклонения, които почти винаги убиваха децата. Ако не друго, това поне усилваше гнева сред хората от институцията на ФБР. Случаят Банистър, както вече го бяха нарекли, щеше да получи най-висок приоритет по отношение на човешки ресурси във всеки отдел, към който можеше да има отношение. Висящите дела срещу фамилии от организираната престъпност щяха да бъдат оставени настрана. Това просто беше част от институционалния морал на ФБР.