Четири часа след пристигането на Скип Банистър в офиса в Гари двама агенти от полевия отдел в Ню Йорк, намиращ се в Джейкъб Джавиц Билдинг в долната част на града, почукаха на входа на управителя на занемареното здание за квартири под наем, където беше квартирата на Мери Банистър. Управителят им връчи ключ и им обясни къде се намира апартаментът й. Двамата агенти нахълтаха и се заеха с обиска, търсейки преди всичко бележки, снимки, писма — всичко, което можеше да помогне. След около час се появи и един детектив от нюйоркската полиция, поканен от ФБР за помощ. В града имаше 30 000 полицаи и при отвличане всички те можеха да бъдат повикани за съдействие в разследването и издирването.
— Имате ли снимка? — попита детективът.
— Ето. — Старшият агент му подаде една, изпратена по факс от Грей.
— Знаете ли, преди няколко седмици ми се обади един от Демойн, името на момичето беше… Претлоу, струва ми се. Да, Ан Претлоу, двадесет и пет годишна, секретарка. Живееше на няколко карета оттук. Току-що дошла и изчезнала. Не дошла на работа — просто ей така изчезнала. Приблизително на същата възраст и от същия пол — подчерта детективът. — Някаква връзка, може би?
— Търсихте ли за Джейн Доус? — попита младшият агент. Нямаше нужда да продължава. Моменталното им хрумване беше следното: да не би в Ню Йорк Сити да действа някой сериен убиец? Този род престъпници винаги преследваха жени на възраст между осемнадесет и тридесет години и бяха придирчиви като всички хищници в живата природа.
— Да, но нищо, което да отговаря на описанието на Претлоу или на това момиче, впрочем. — Той им върна снимката. — По този случай ще си почешем главите. Нещо намерихте ли?
— Още не — отвърна старшият агент. — Един дневник, но в него няма нищо полезно. Никакви снимки на мъже. Само дрехи, козметика — обичайните вещи за момиче на тази възраст.
— Отпечатъци?
— Има.
— Човекът ни в момента пристига.
Но те знаеха, че тази нишка ще е много тънка, особено след като апартаментът беше стоял празен цял месец. Мазнините от евентуалните отпечатъци сигурно бяха се изпарили, въпреки че тук имаше някаква надежда — все пак апартаментът бе затворен с климатична инсталация.
— Тази работа няма да се окаже никак лесна — отбеляза и детективът от нюйоркското полицейско управление.
— Никога не са лесни — отвърна старшият агент на ФБР.
— Ами ако се окажат повече от две? — попита другият агент на ФБР.
— Много хора изчезват в този град — каза детективът. — Ще направя компютърна проверка.
Обект Ж5 беше страхотно миньонче и също си падаше по Чип. Това не беше добра новина за Чип Смитън, защото той бе изложен на „Шива“ само чрез полов контакт и сега неговата кръв също показваше антитела. А това означаваше, че вирусът се прехвърля, и което беше още по-добро, предаваше се и от жена на мъж, а не само от мъж на жена. „Шива“ се оказа всичко, което се бяха надявали, че ще бъде.
Безвкусно беше да се наблюдава как хората правят любов. Ролята на воайор никак не му допадаше. Ан Претлоу, Ж5, беше навлязла във втория ден на болестни симптоми, ако се съдеше по кръвната й картина: хранеше се, пиеше и изглеждаше, че й е много забавно, поне на черно-белия монитор. Е, транквилизаторите бяха снижили съпротивата на всеки от субектите спрямо свободното държане и човек не можеше да съди от видяното как е тя в секса в нормалния си живот, въпреки че очевидно познаваше техниките доста добре.
Странно, Килгор никога не беше обръщал внимание на подобни неща в изпитанията с животни. Плъховете, допускаше той, трябваше да се разгонват в определен период за размножаване, и когато това ставаше, сигурно го правеха, но той някак си никога не беше го забелязвал. Той уважаваше плъховете като форма на живот, но половите им актове не му се бяха стрували интересни, докато тук, трябваше да си признае, очите му се извръщаха към екрана на всеки няколко секунди. Какво пък, Претлоу, субект Ж5, си беше най-сладкото парче в цялата група, и ако я беше срещнал в някой бар за самотници, сигурно щеше да й предложи пиене, да й каже здрасти и… да остави нещата да се развият. Но тя също беше обречена, толкова обречена, колкото белите, селекционирани и отглеждани специално за целта лабораторни плъхове. Тези хубави малки розовооки същества се използваха за лабораторни цели по целия свят, защото бяха генетично еднакви, и така резултатите от опитите в една страна съвпадаха с опитите, извършени където и да било другаде по света. Те вероятно нямаха никакъв шанс да оцелеят на свобода и това беше много лошо. Белият им цвят щеше да действа против тях — котките и кучетата щяха да ги забелязват много по-лесно, а това никак не е хубаво сред дивата природа, нали? От друга страна, те си бяха изкуствено създадени същества, не бяха част от плана на Природата, а дело на Човека, поради което не заслужаваха да оцелеят. Жалко, че бяха сладки, но това беше субективна, а не обективна преценка, а Килгор отдавна се беше научил да прави разлика между двете. В края на краищата, Претлоу, Ж5, също беше сладка и нейната хубост будеше у него едно атавистично отношение, недостойно за член на Проекта. Но пък това му даваше повод за разсъждения, докато наблюдаваше как Чип чука Ан Претлоу. Такова нещо е могъл да прави Хитлер с евреи, да запази няколко екземпляра от тях като човешки лабораторни плъхове, може би като изродени опитни екземпляри в изпитанията за самопредпазване на расата… „Дали това не ме прави нацист?“ — помисли си Килгор. Те използваха Ж5 и М7 като такива… но не, тук нямаше дискриминации по раса или вяра, или пол, нали? Тук всъщност не беше намесена никаква политика… е, може би донякъде, зависи как се дефинира този термин, но не и според неговата дефиниция. Това в края на краищата беше наука. Целият Проект се отнасяше до науката и любовта към Природата. Членовете на Проекта включваха всякакви раси и категории хора, макар и не толкова по отношение на религиите, освен ако любовта към Природата не се смята за религия… което донякъде беше така, каза си докторът. Да, така беше.