— Значи най-вероятно имаме един бивш КГБ, който се върти наоколо, разполага с цялата информация, която му е изпратена от Москва за нашия Кларк, а какво прави, така и не знаем.
— Точно така, Бил — съгласи се Холт. — Не бих казал, че ми харесва, но това е положението.
— Какво излезе от контактите между КГБ и ИРА-И?
— Имаме някои неща. Една снимка на някого си от среща в Дъблин преди осем години и устни донесения от други наши връзки, с физическо описание. Някои напомнят за онзи тип от снимката, но писмените описания съвпадат с всеки трети мъж от човечеството, а засега се въздържаме да показваме снимката на когото попадне.
Не беше необходимо да обяснява на Тоуни защо. Твърде възможно бе някои от информаторите на Холт са двойни агенти и показването на снимката с мъжа от кръчмата на такива хора можеше да даде на обекта на разследването да разбере, че някой знае кой е той. А това щеше да го накара да е по-предпазлив, може би да промени външността си, и чистият резултат щеше да е, че нещата щяха да станат по-лоши, вместо да се подобрят. Това наистина беше сложна игра. Ами ако цялата работа не се окажеше нищо повече от най-обикновено любопитство от страна на руснаците, просто да се следят стъпките на един известен офицер от разузнаването от другата страна? По дяволите, всички го правеха. Това си беше просто част от занаята.
Като се теглеше чертата, излизаше, че засега те знаят какво не знаят… не, поправи се Тоуни. И това не знаеха в достатъчна степен. Те знаеха, че не знаят нещо, но дори не знаеха какво е това, което искаха да разберат. Какво беше значението на това примигнало за момент късче информация?
— Това за какво е? — попита невинно Хенриксен.
— Система за охлаждане с мъгла. Получихме го от вашите — каза Окланд.
— А? Не разбирам — отвърна американецът.
— Един от нашите инженери го видял в… Аризона, струва ми се. Разпръсква миниатюрни капчици водна мъгла. Малките капчици поглъщат топлинна енергия и се изпаряват в атмосферата. Има същия ефект като въздушните климатични инсталации, но с незначителен разход на енергия.
— Ахх — възкликна Бил Хенриксен, полагайки неимоверно усилие да изрази изненада. — Къде е инсталирана тази система?
— Само в тунелите и проходите. Архитектът искаше да я разположим из целия стадион, но някои хора възразиха: казаха, че щяла да пречи на камерите и прочие — отвърна Окланд. — Твърде много прилича на истинска мъгла.
— Мисля, че трябва да я огледам.
— Защо?
— Ами това е адски добър начин за пускане на химически агент — някакъв газ например. — Думите му накараха полицейския представител сериозно да се стресне.
— Ами… да, би могло.
— Имам един човек в компанията, бивш офицер в Химическия корпус на армията на САЩ, експерт по такива неща, с диплома от Масачузетския технологически институт. Ще го накарам да я провери колкото може по-скоро.
— Да, това е добра идея, Бил. Благодаря — каза Окланд и се изруга наум, че не беше се сетил сам за това. Какво пък, нали беше наел експерти? А този янки определено беше експерт.
— Наистина ли става толкова топло тук?
— О, да, доста. Стига над тридесет градуса. Така че архитектът каза, че това е евтин начин да се охлаждат зрителите и било твърде разумно да се инсталира. Подхранва се от системата на противопожарните кранове. Дори не изразходва много вода. Инсталирано е вече от година. Изпробваме го периодично. Американска компания, не мога да се сетя името в момента.
„«Кул-спрей» от Финикс, Аризона“ — помисли си Хенриксен. Имаше плановете на системата в кабинета си. Тя щеше да играе решаваща роля в плановете на Проекта и отначало им се беше сторила като че ли изпратена от Бога. Тук беше мястото. Скоро щеше да му дойде и времето.
— Нещо да сте чули от британците?
— Пуснахме запитване, но още няма отговор — отвърна Окланд. — Този проект очевидно е малко припрян.
Хенриксен кимна.
— Винаги се намесва политиката. — И при повече късмет нещата щяха да си останат така.
— Прав си — съгласи се Окланд.
Детектив лейтенант Марио д’Алесандро набра кода на компютъра си и влезе в централната база данни на Нюйоркското полицейско управление. Мери Банистър, разбира се, се оказа в списъка, както и Ан Претлоу. След това той зададе параметри за търсене, избирайки пол ЖЕНСКИ, възраст от 18 до 30 като начало, след което чукна с мишката иконата СТАРТ. Системата отдели списък от четиридесет и шест имена и той ги записа на отворения за целта файл. Базата данни не разполагаше с вградени към отделните записи снимки — тях щеше да извади от хартиените досиета. После премахна данните за афро-американски жени, защото ако си имаха работа със сериен убиец, такива престъпници обикновено избираха според вкуса си еднакви на вид жертви — най-известният от тях, Тиъдър Бънди, беше подбирал изключително жени, които ходят с разделена на две по средата коса. Банистър и Претлоу бяха бели, неомъжени, сравнително привлекателни, на възраст двадесет и една и двадесет и четири, и тъмнокоси. Значи между осемнадесет и тридесет като че ли беше добро ограничение, реши той, след което елиминира имената, които не отговаряха на горното описание.