Активи, помисли си след това Брайтлинг. Какво друго можеше да направи, за да подсигури малко повече позицията си и тази на своя Проект? Ако тази ДЪГА беше проблем, дали щеше да е възможно да й нанесе пряк удар? Да я унищожи в най-добрия случай, или в най-лошия — да ги отвлече, да ги принуди да се съсредоточат в друга посока?
— Ще трябва да обмисля това, Дмитрий — отвърна най-накрая той.
Попов кимна бодро, чудейки се какви ли мисли са преминали в ума на работодателя му през тези петнадесет секунди, които му бяха необходими, за да обмисли въпроса. Сега беше негов ред да се обезпокои. Той току-що бе уведомил Джон Брайтлинг за оперативните опасности, съдържащи се в използването на него, Попов, в организирането на терористични инциденти, и особено за пукнатините в сигурността на неговите комуникации. Последното особено беше изплашило човека. Може би трябваше да го предупреди по-рано, но неизвестно защо въпросът така и не беше се повдигал, и Дмитрий Аркадиевич сега осъзна, че това е било сериозна грешка от негова страна. Е, може би не чак толкова сериозна. Оперативната сигурност не беше чак толкова лоша. Само двама души знаеха какво става… е, може би и Хенриксен. Но Бил Хенриксен беше бивш ФБР и ако беше информатор, досега те отдавна щяха да са в затвора. ФБР щеше да разполага с всичките необходими доказателства за следствие по углавно престъпление и нямаше да позволи нещата да се протакат, освен ако не трябваше да разкрива някоя огромна по мащаби престъпна конспирация… но колко по-мащабна можеше да бъде от конспирацията за убийство? Нещо повече, те би трябвало да знаят каква точно е конспирацията, иначе нямаше да има причина да забавят ареста им. Не, сигурността тук беше добра. И макар американските власти технически да можеха да декодират уж обезопасените телефонни връзки на Брайтлинг, дори за да ги подслушват беше необходима съдебна заповед, а за това беше необходимо доказателство, а доказателството само по себе си щеше да е достатъчно, за да прати няколко души в килиите за смъртници. Включително и него самия.
Но какво ставаше все пак? Каквото и да замисляше неговият работодател, беше по-голямо от масово убийство. Какво, по дяволите, можеше да е? Най-тревожното беше, че Попов се бе заел с тези задачи с надеждата — реализирана надежда, и още как — да припечели добра сума. Сега вече разполагаше с над един милион долара в банковата си сметка в Берн. Достатъчно, за да се върне в Русия и да си живее наистина добре… но недостатъчно за това, което действително му се искаше. Толкова странно беше да откриеш, че „милион“, тази магическа дума, изразяваща някакво вълшебно число, се оказва нещо, което, след като го придобиеш… изобщо не изглежда вълшебно. Беше само едно число, от което трябва да приспаднеш, за да си купиш нещата, които искаш. Един милион щатски долара бяха достатъчни, за да си купи къщата, която искаше, колата, която искаше, храната, която искаше, след което да му останат достатъчно, за да поддържа стандарта, за който жадуваше, през остатъка от живота си… освен евентуално в Русия, където за жалост, не желаеше да живее. Да я посети, да; но да остане там — не. И така, Дмитрий също се беше оказал в клопка.
В каква точно клопка — това не знаеше. И ето го сега — седи срещу работодателя си, който също като него трескаво се мъчеше да обмисли нещата. Единият знаеше какво става, а другият — не… но другият знаеше как да направи нещата да станат, докато работодателят му не знаеше. Всичко това приличаше на интересен и елегантен импас.
И така, те просто седяха в продължение на около минута, като всеки от двамата преценяваше другия и ако не знаеше какво да каже, то поне не желаеше да поеме риска да каже каквото трябва. Най-сетне Брайтлинг наруши мълчанието.
— Наистина трябва да обмисля тази ситуация. Дай ми един ден.
— Разбира се.
Попов стана, стисна ръката му и излезе от кабинета. Играч през по-голямата част от зрелия си живот в тази най-интересна и увлекателна от всички игри, той изведнъж осъзна, че е влязъл в нова игра, с нови параметри и правила. Беше придобил огромна парична сума… но сума, която неговият работодател беше сметнал за незначителна. Беше въвлечен в операция, чиято значимост беше много по-мащабна от тази на масовото убийство. Това не беше съвсем ново за него. Някога той беше служил на държава, наричана от в крайна сметка победилия я противник „Империя на Злото“, и онази студена война беше нещо много по-мащабно от масовото убийство. Но Брайтлинг не беше държава и колкото и огромни да бяха ресурсите му, те бяха нищожни в сравнение с тези на която и да било напреднала страна. Големият въпрос си оставаше — какво, по дяволите, целеше да постигне този човек? И защо имаше нуждата от услугите на Дмитрий Аркадиевич Попов, за да го постигне?