Хенриксен взе полета на „Кантас“ до Лос Анджелис. По-голямата част от деня му щеше да мине в седалката в първа класа — достатъчно време, за да обмисли това, което знаеше.
Планът за Олимпийските игри беше по същество, така да се каже, в торбата му. Оросяващата система беше на място, което беше просто идеално за целите на Проекта. Беше вкарал един от хората си, които да проверят системата, с което се беше включил на място за момента на доставката в последния ден. Съвсем просто. Разполагаше с консултантския договор, необходим му, за да стане всичко това. Но сега тази тайфа на ДЪГА също щеше да дойде. До каква степен щяха да си пъхат носа? По дяволите, това просто не можеше да се предвиди. В най-лошия случай беше възможно някое малко камъче да преобърне колата. Толкова често беше ставало така. Знаеше го от времето, изслужено във ФБР. Случаен полицейски патрул, разхождащ се човек или в кола с радиотелефон можеше да мине наблизо и да предотврати добре планиран грабеж. Или в следователската фаза неочаквано силната памет на някой случаен минувач, или небрежно подхвърляне, направено от някого пред негов приятел, можеше да попадне на подходящия следовател и да духне някое нерешимо дело. Бум, и толкова просто — беше се случвало милиони пъти. А пробойните винаги бяха в полза на противната страна, нали?
Следователно, от негова гледна точка, той разбираше, че трябва да елиминира възможността за такива случайни събития. Беше толкова близо до това. Оперативната концепция беше съвършена — от самото начало тя беше почти изцяло негово дело — Джон Брайтлинг само я беше осигурил финансово. Предизвикването на действията на терористите в Европа беше събудило международната загриженост за тази заплаха и тъкмо това беше позволило на него и на компанията му да поеме контрола над мерките за сигурност на Олимпийските игри. Но ето че се беше появил този проклет екип на ДЪГА и се беше справил с три големи инцидента — а кой ли тъп задник беше предизвикал третия? — толкова добре, че сега австралийците бяха помолили тях да дойдат и да огледат. И ако дойдеха, щяха да останат и да продължат да оглеждат, и ако това станеше, можеха да останат и за игрите, а ако се разтърсеха за химически оръжия, можеха да забележат съвършената система за разпространение, и…
Твърде много „ако“. Твърде много „ако“. Твърде много неща, които трябваше да се издънят, за да се провали Проектът. Тази мисъл го поуспокои. Може би щеше да успее да се срещне с хората от ДЪГА и да ги отклони от заплахата. В края на краищата, той разполагаше със свой щатен експерт по химическите оръжия, а те може би нямаха, и това му осигуряваше предимство, нали? С малко повече ум, човекът му можеше да си свърши работата буквално пред очите им, и те дори нямаше да забележат, че го е направил. Нали тъкмо това беше целта на планирането?
„Я се отпусни — каза си той, докато гледаше стюардесата с напитките. — Отпусни се.“ Но не, не можеше да го направи. Твърде голям опит имаше като следовател, за да допусне дори възможността за случайна намеса, без да прецени евентуалните последствия. Ако спряха човека му, дори по случайно стечение на обстоятелствата, можеше да се разкрие целият Проект. А виж, това можеше да означава нещо повече от провал. Можеше да означава доживотен затвор в най-добрия случай, което впрочем той беше подготвен да приеме. Не, той се беше посветил на Проекта по повече от една причина. Преди всичко неговата задача беше да спаси света… и второ, той искаше да присъства, за да изпита удоволствието от това, с което щеше да разполага след спасяването му.
Следователно всякакви рискове бяха неприемливи. Трябваше да измисли начин да ги отстрани. Ключът към това беше руснакът, Попов. Той се зачуди какво ли е открил този призрак в Англия. С подходяща информация можеше да изработи план да се справят пряко с тази ДЪГА. Той се отпусна в седалката и си избра някакъв филм, който уж да гледа, за да прикрие това, с което се занимава. Да, с подходящите хора и подходящите активи можеше да стане.