Изпълняваха упражненията за правилно дишане. Динг го намираше за смешно, но бяха убедили и него, че е необходимо. Колкото и висока и снажна да беше Паци, не тя беше атлетът, какъвто той трябваше да стане, за да води Екип 2, затова сега трябваше да се упражнява как да диша, за да може да роди бебето по-лесно, и тренировките наистина я усъвършенстваха. Затова сега двамата седяха на пода с широко разтворени крака, пъшкаха и пухтяха и единственото, което той можеше да направи, беше да се стиска да не се разсмее.
— Дълбоко, изчистващо издишване — каза Динг, след като засякоха времето на въображаемата контракция. После се пресегна за ръката й и се наведе, за да я целуне. — Как сме, Пац?
— Готова съм, Динг. Просто искам да стане и да се свърши.
— Притеснена ли си?
— Ами… знам, че ще боли, и просто искам да се свърши, нали разбираш?
— Да — кимна Динг.
Очакването на неприятни неща обикновено беше по-тежко от самото им преживяване, поне физически. Той самият го знаеше от личен опит, но тя — все още не. Може би тъкмо затова второто раждане почти винаги е по-лесно от първото. Вече знаеш какво да очакваш, знаеш го, колкото и да е било неприятно, и накрая получаваш бебе. За Доминго това беше ключът на цялата работа. Да станеш баща! Да имаш дете, да предприемеш най-великото от всички приключения, да отгледаш нов живот, правейки най-доброто, на което си способен, да допускаш грешки, но и да се учиш от тях, и най-накрая да представиш пред обществото един нов, отговорен гражданин, който да те продължи. Това, той беше сигурен, бе същината на това да си човек. О, разбира се, носенето на оръжие и работата, която вършеше, също бяха важни — нали той беше страж на обществото, защитник на невинните, олицетворение на реда, от който е произлязла самата цивилизация — но сега имаше шанс да бъде въвлечен в това, което действително представляваше цивилизацията — да се отглеждат деца, да се възпитават и напътстват дори в три посред нощ. Може би детето щеше да стане воин като него, или може би още по-добре, лекар като Пац, важна и добра част от обществото, служеща на другите. Тези неща можеха да станат само ако той и Пац си вършеха работата добре, и тази отговорност беше най-голямата, която една личност би могла да поеме. Доминго го очакваше с нетърпение, жадуваше да държи своето дете в ръцете си, да го целува и люлее, да сменя пеленките му и да му чисти дупенцето. Вече беше сглобил бебешкото креватче, беше разкрасил стените на детската стая с розови и сини зайчета и катерички и беше накупил играчки, които да развличат малкото зверче, и макар всички тези неща да изглеждаха несъчетаеми с ежедневието му, и той, и останалите мъже от ДЪГА мислеха другояче, защото всички те също имаха деца и за тях заветът беше същият. Еди Прайс имаше четиринайсетгодишно момче, доста буйно и определено твърдоглаво — вероятно точно какъвто е бил баща му някога, — но и достатъчно интелигентно, за да си задава въпроси за всичко и да търси собствени отговори, които с времето щеше да намери, точно като баща си. На това хлапе на челото му като че ли пишеше „воин“, помисли си Динг… но с малко късмет първо щеше да отиде в училище и да стане офицер, както бе трябвало да направи Прайс, и щеше да го направи в Америка. Тук обаче системата беше различна, затова той беше станал страхотен главен сержант, най-довереният подчинен на Динг, винаги готов да предложи мнението си, а след това да изпълни заповедите съвършено. Да, имаше толкова много неща, които да очаква с нетърпение, помисли си Динг.
— Страх ли те е?
— Не ме е страх, само съм малко изнервена — призна Паци.
— Скъпа, ако беше толкова трудно, как щяха да се родят толкова много хора на този свят?
— Мъжки приказки — отбеляза доктор Патриша Чавес. — Лесно ви е да го кажете, нали не раждате вие.
— Ще бъда до теб да помагам — обеща мъжът й.
— Гледай да бъдеш!
23. Надзор
Хенриксен беше прелетял буквално половината земно кълбо за един ден и вътрешният му биологичен часовник беше объркан. През следващата седмица щеше да се събужда в произволни часове на денонощието, но все едно. Подходящите хапчета и няколко питиета щяха да му помогнат да отдъхне. В края на терминала го очакваше служител на фирмата, който взе ръчния му багаж, без да каже нито дума, и се понесе към багажния конвейер, където, слава Богу, куфарът му беше петият поред, което им позволи да напуснат бързо терминала и да поемат по магистралата към Ню Йорк Сити.