Информацията беше много интересна, помисли си Хенриксен, а и руснакът се оказа много добър в придобиването й. От него можеше да излезе добър агент на Международния отдел за контраразузнаване… но пък той беше бил точно това, макар да бе работил за противниковата страна, разбира се. И заедно с информацията Хенриксен си припомни идеята, хрумнала му в самолета.
— Дмитрий — попита Бил, — имаш ли връзки в Ирландия?
— Да, няколко.
Хенриксен погледна към доктор Брайтлинг за одобрение и той му кимна.
— На тях би ли им харесала идеята да си го върнат на СВС?
— Това е било обсъждано много пъти, но не е практично. Все едно е да пратиш банков обирджия в охранявана банка… не, направо в правителствената монетарница. Няма смисъл — твърде добре се охранява.
— Но ние няма да ги пратим срещу Херефорд! Какво ще стане, ако изкараме онези навън и после им поднесем малка изненада? — поясни идеята си Хенриксен.
„Много интересна идея — помисли си Попов. — Но…“
— И все пак операцията ще бъде много опасна.
— Разбирам. Какво е сегашното положение в средите на ИРА?
Попов се отпусна в креслото си.
— Те са много лошо разкъсани. В момента са разделени на няколко фракции. Някои искат мир. Други желаят безредиците да продължат. Причините са както идеологически, така и лични за членовете на фракциите. Идеологически дотолкова, че тяхната политическа цел е да отхвърлят както британското управление в Северна Ирландия, така и републиканското правителство в Дъблин, и да установят „прогресивно социалистическо“ управление. Като цел, тя е твърде амбициозна, за да се приложи в реалния свят, но въпреки това те вярват в нея и се придържат към нея. Те са убедени марксисти… всъщност по-скоро маоисти, отколкото марксисти, но това не е толкова важно за нас.
— А личният момент? — попита Брайтлинг.
— Когато един човек е революционер, не става въпрос само за убеждение, но също така и за възприемане от страна на обществото. За мнозина хора революционерът е романтична личност, човек, който вярва в една идея за бъдещето и е готов да рискува живота си за нея. От това произлиза общественият му статут. Онези, които познават такива хора, обикновено хранят голямо уважение към тях. Следователно, да изгуби този статут е болезнено за един бивш революционер. Той ще трябва да преживява по нормален начин, да кара камион например и така нататък…
— С други думи, точно като теб — след като са те съкратили от КГБ — подхвърли Хенриксен.
— В известен смисъл, да. Като полеви офицер на Държавна сигурност, аз имах статут и значение, на каквито можеха да се радват малцина други в Съветския съюз, и изгубването им за мен беше много по-важно, отколкото загубата на скромната заплата, която получавах. Същото ще бъде и за тези ирландски марксисти. И заради това те имат две основания да искат безредиците да продължат: заради политическите си и идеологически убеждения и заради необходимостта от лично признание, тоест да са нещо повече от обикновени трудови граждани.
— Познаваш ли такива хора? — попита направо Хенриксен.
— Да, вероятно мога да посоча няколко, с мнозина от тях съм се срещал в долината Бекаа в Ливан, където те се обучаваха заедно с други „прогресивни елементи“. Ходил съм до Ирландия, за да им отнеса писма и пари за поддръжка на дейността им. Тези операции обвързваха големи части от британската армия, нали разбирате, и поради това си струваха съветската поддръжка, като отвличане на част от големия ни противник НАТО. — Попов завърши историческото си отклонение и погледна двамата си събеседници. — Какво искате да направят?
— Въпросът не е толкова какво, колкото как — отвърна Бил. — Когато работех в Бюрото, говорехме, че ИРА е съставена от най-добрите терористи в света, посветени на делото си, интелигентни и ужасно зли.
— Склонен съм да се съглася с тази преценка. Те са много добре организирани, силно мотивирани идеологически и готови почти на всичко, което би имало сериозно политическо въздействие.
— Как биха погледнали на тази задача?
— Каква по-точно? — попита Дмитрий и Бил му обясни основните идеи.