— Давай, давай! — викаше Вега, когато започнаха последната миля. — По-живо!
Чавес продължаваше да се изненадва, че колкото и да беше едър първи сержант Хулио Вега, това, изглежда, никак не му пречеше в бягането. Беше с цели петнадесет килограма по-тежък от всички в Екип 2 и ако гръдната му обиколка беше още малко по-голяма, щеше да се наложи да си поръчва потници индивидуален размер, но въпреки обемистото му тяло, краката и дишането му не му изневеряваха. И така, днес беше неговият ред да води сутрешното бягане… След още няколко минути щяха да стигнат линията на финиша, което всички очакваха с надежда, въпреки че никой не си го признаваше.
— Бърз ходом… марш! — извика Вега, щом пресече жълтата черта, и всички забавиха до обичайните сто и двадесет крачки в минута. — Леви, леви, наляво, надясно, наляво! — Още половин минута така и: — Отделение… стой! — И всички заковаха на място. Чуха се едно-две покашляния от онези, които бяха изпили по халба или две повече предната вечер, но нищо повече.
Чавес излезе пред строените в две редици бойци и даде команда:
— Свободни сте!
По-късно щяха да проведат още едно бягане и упражнение по стрелба. Щеше да е скучно, тъй като вече бяха отработили почти всички възможни съотношения и разположения на заложници и лоши. Стрелбата им беше почти също толкова съвършена. Физическата им форма беше върхова, а духът им беше толкова висок, че чак изпитваха отегчение. Бяха убедени в качествата си, бяха ги демонстрирали убедително и стреляйки с истински куршуми по реални цели. Дори по време на службата му в Седма лекопехотна дивизия подчинените му не бяха така уверени в себе си. Бяха стигнали до такова равнище, че дори британските бойци на СВС, които имаха собствена дълга и горда традиция и които първоначално бяха гледали на екипите на ДЪГА с немалка доза скептицизъм, сега ги посрещаха радушно в клуба и признаваха, че има какво да научат от тях. А това беше сериозно постижение, тъй като СВС бяха признати световни майстори в специалните операции.
След няколко минути, изкъпан и преоблечен, Чавес се появи в общото помещение, където хората му бяха заели местата зад бюрата си и преглеждаха разузнавателната информация, събрана от Бил Тоуни и хората му, и разглеждаха снимки, много от които бяха обработени от компютърната програма, за да им се придаде възрастта, натрупана от момента, когато са били направени. Системите, изглежда, се подобряваха ежедневно, с развитието на софтуера. Направена под ъгъл снимка сега можеше да се модулира от компютъра в кадър ан фас, и хората му ги проучваха така грижливо, както биха гледали снимките на собствените си деца, наред с информацията, която ги осведомяваше къде би могъл да се намира един или друг заподозрян, с кой известен или подозиран свой съмишленик, и прочие. На Чавес това му се струваше пълно губене на време, но човек не можеше по цял ден да тича и стреля, а и познаването на лицата не беше чак толкова загуба на време. Нали точно по този начин бяха разпознали Фюрхтнер и Дортмунд по време на акцията им във Виена.
Старши сержант Прайс се занимаваше с бюджета, който след това щеше да подхвърли на бюрото на Чавес за дооглеждане, за да може шефът му да оправдае разходите, и след това може би да поиска допълнителни средства за тренировка по някоя нововъзникнала идея.
Тим Нунън се занимаваше настрана с новите си електронни играчки, а Кларк, както изглежда, непрекъснато водеше финансовите си битки с ЦРУ и други американски агенции. Това поразяваше Чавес като пълно хабене на човешки усилия. ДЪГА изглеждаше напълно защитена във всяко отношение — президентската подкрепа никога не вреди, — а и акциите им досега ни най-малко не бяха уязвили сигурността им. След още два часа щяха да отидат на полигона, за да изразходват ежедневните сто патрона, след което идваше упражнението по стрелба на живо… поредният рутинен ден. Динг често заместваше думата „рутинен“ с „досаден“, но това не можеше да се избегне, пък и беше адски по-малко досадно, отколкото по време на полевите мисии на ЦРУ, при които повечето време минаваше в седене на едно място в очакване на цел и (или) в попълване на формуляри, описващи теренната операция за бюрократите в Лангли, които изискваха пълното документиране на всичко, което ставаше на терена, защото… защото това беше едно от правилата. Правила, които в най-добрия случай бяха наложени от хора, били тук-там и вършили това-онова преди цяло поколение, хора, които смятаха, че всичко им е ясно, а в най-лошия — от хора, които си нямаха никакво понятие, и тъкмо по тази причина бяха още по-взискателни. Но правителството, което всеки ден хвърляше милиарди долари, често проявяваше досадна придирчивост за някакви си хиляда гущера, и лично Чавес не можеше да направи нищо, за да промени това.