Последва мълчание — човекът от другата страна на линията преравяше из паметта си за паролата. Беше стара, но след десетина секунди той я изрови.
— Ах, да! Господин Андрюс. Не сме се чували от доста време.
— Току-що пристигнах в Дъблин и чакам с нетърпение да се видим. Кога можем да се срещнем?
— Какво ще кажете за днес следобед? — Последваха указанията.
И ето го сега, с шлифер и бомбе, с брой на „Айриш Таймс“ в дясната ръка, седнал на една определена пейка под един стар дъб. Беше използвал времето, за да изчете вестника и да разбере какво става по широкия свят — не беше много по-различно от онова, което показаха по Си Ен Ен предния ден в Ню Йорк… международните новини бяха станали съвсем скучни след разпадането на бившия Съветски съюз и той се зачуди как издателите на големите вестници са се научили да се справят с тази скука. Е, хората в Руанда и Бурунди продължаваха да се изтрепват взаимно с неприлично удоволствие, а ирландците се чудеха гласно дали войници от тяхната армия няма да бъдат изпратени там като умиротворители. Не беше ли това странно? Та те се бяха оказали неспособни да опазят мира в собствената си къща — защо тогава да ги пращат да го поддържат другаде?
— Джо! — възкликна радостен глас. Той вдигна очи и видя мъж на четиридесет и няколко години, с лъчезарна усмивка.
— Патрик! — реагира Попов и стана да се ръкуват. — Толкова време мина!
Времето наистина беше много, тъй като точно с този юнак той никога досега не се беше срещал, макар да си разменяха сега поздрави като стари приятели. След което двамата излязоха на улица „О’Конъл“, където ги чакаше автомобил. Попов и новият му приятел седнаха отзад и шофьорът потегли веднага, без да бърза, поглеждайки внимателно в огледалото за задно виждане, като направи няколко произволни завоя. „Патрик“ на задната седалка гледаше нагоре за хеликоптери. Какво пък, войниците на ИРА-И не бяха доживели до досегашната си възраст с небрежност. От своя страна Попов просто се облегна на седалката и се отпусна. Можеше да си затвори и очите, но това щеше да изглежда прекалено снизходително, така че той просто се загледа напред. Не беше за първи път в Дъблин, но освен няколкото безспорни забележителности не си спомняше почти нищо от града. Сегашните му придружители едва ли биха го повярвали, защото за офицерите от разузнаването се предполагаше, че притежават тренирана, фотографска памет — което беше вярно, но само отчасти. Минаха четиридесет минути безцелни обиколки из града, докато най-сетне не стигнаха някаква търговска сграда. Колата спря в някаква задънена уличка, слязоха и влязоха през някаква врата.
— Йосиф Андреевич — промълви тих глас в мрака. После се появи едно лице.
— Шон, от колко време не сме се виждали! — Попов пристъпи напред и протегна ръка.
— Единадесет години и шест месеца, ако трябва да сме точни — съгласи се Шон Грейди, хвана ръката му и я разтърси сърдечно.
— Занаята си го поддържате чудесно. — Попов се усмихна. — Нямам никаква представа къде сме.
— Е, трябва да сме предпазливи. — Грейди махна с ръка.
— Оттук, ако обичаш.
Влязоха в малка стаичка с маса и няколко стола около нея. На масата димеше чайник. Ирландците не бяха загубили чувството си за гостоприемство, забеляза Дмитрий Аркадиевич, докато си сваляше горната дреха. Сложи я на един от столовете и седна.
— Е, какво можем да направим за вас? — попита Грейди. Беше почти на петдесет, забеляза Попов, но очите му бяха запазили живинката на младостта: решителни, присвити, привидно безстрастни, но напрегнати, както винаги.
— Преди да минем на това — как вървят нещата ви, Шон?
— Можеше да са и по-добре — призна Грейди. — Някои от бившите ни колеги в Ълстър решиха да клекнат пред Британия. За съжаление, мнозина споделят техните уклони, но ние гледаме да убедим други да гледат на нещата по-реалистично.
— Благодаря — каза Попов на един от присъстващите, който му подаде чаша чай. Отпи, след което продължи:
— Знаеш ли, Шон, още от първия път, когато се запознахме в Лондон, съм хранел уважение към твоята дълбока посветеност на идеалите ви. Изненадан съм, че толкова много хора се огънаха.
— Тази война беше дълга, Йосиф, а не всеки има сили да остане верен завинаги. Толкова по-жалко, приятелю.
— Гласът му беше лишен от чувства. Лицето му не изглеждаше толкова жестоко, колкото безизразно. „От него би могло да стане превъзходен служител на разузнаването“ — помисли си Попов. Наистина беше безстрастно. Сигурно беше било безстрастно и когато беше изтезавал и след това убил двамата британски командоси от СВС, допуснали грешката да пренебрегнат тила си. Такива неща не се случваха често, но Шон Грейди беше постигнал тази най-трудна от всички възможни цели на два пъти — с цената, ако трябва да говорим истината, на кървава вендета между най-елитната част на британската армия и собственото бойно ядро на Грейди от ИРА-И. СВС бяха избили осем от най-близките му сътрудници, а при друг случай бяха изтървали самия Грейди само защото колата му се беше развалила по пътя към мястото на срещата — среща, разбита от СВС, които бяха убили там трима от старшите представители на ИРА-И. Шон Грейди беше белязан човек и Попов беше сигурен, че Британската Служба за сигурност харчи стотици хиляди лири, за да могат да го проследят и набележат за поредното нападение на командосите. Тази игра, подобно на разузнавателните операции, беше много опасна за всички, участващи в нея, но преди всичко за самите революционери. А ето че сега собственото му ръководство се продаваше, или поне така сигурно си мислеше Грейди. Този човек никога нямаше да сключи мир с британците. Той вярваше непоколебимо в своя мироглед, колкото и да беше налудничав. Йосиф Висарионович Сталин беше притежавал лице точно като неговото, както и същата еднопосочност на целите, и същата пълна неспособност да прави компромиси по стратегически въпроси.