— Аха. Преди малко ми помогна да отстраня един проблем — каза Динг и взе бутилката със спрея, за да се заеме с почистването на своя пистолет.
— Водещият в Академията на ФБР, когато бях там, направи чудеса и за мен. Учи те как дланите ти да се наместят на дръжката. И пръстът да е стабилен. — Нунън прокара чисто парцалче през цевта, надникна в нея и отново сглоби пистолета. — Знаеш ли, може би най-доброто тук е, че сме почти единствените хора, които могат да носят оръжие.
— Цивилните нямат ли право?
— Променили са си законодателството преди години. За да намалят престъпността — отбеляза Нунън. — Започнали са да променят законите за контрол над оръжието още през 20-те години, за да контролират ИРА. Действа като по магия, нали? — Агентът на ФБР се разсмя. — Какво пък, те така и не са си написали Конституция като нашата.
— Ти винаги ли го носиш?
— Да, по дяволите! — Нунън вдигна очи. — Ей, Динг, ами че аз съм ченге, ти бъзикаш ли се? Ако си нямам приятелче на колана, съм като гол. Даже когато работих в Научния отдел, в Главната квартира, с резервирано място на паркинга и прочие, никога не излизах из Вашингтон без оръжие.
— Налагало ли ти си е някога да го използваш?
Тим поклати глава.
— Не, на малцина агенти им се налага, но това е част от мистиката, нали разбираш? — Той отново извърна поглед към мишената. — Някои умения човек просто обича да ги има.
— Даа, същото важи за всички нас.
Благодарение на едно щракване с пръсти на британския закон на членовете на ДЪГА беше разрешено да носят оръжие навсякъде под предлог, че като хора, борещи се с тероризма, навсякъде са в дежурство. Право, от което Чавес не беше се възползвал много, но, от друга страна, Нунън имаше основание. Тим пъхна пълнител в сглобеното си и почистено оръжие, сложи го на предпазител и го прибра в кобура на бедрото си заедно с още два заредени пълнителя. Какво пък, това си беше част от професията на полицая, нали така?
— До скоро, Тим.
— Чао, Динг.
Мнозина не могат да го правят, но някои просто притежават дарбата да запомнят физиономии. Тази дарба е особено полезна за бармани, защото хората обичат да се връщат в заведения, в които човекът зад бара е запомнил каква е любимата ти напитка. Това беше в сила и за нюйоркския коктейл-бар „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню. Патрулът влезе тъкмо когато барът отвори по обед, и каза:
— Здравей, Боб.
— Здрасти, Джеф. Кафе?
— Да — отвърна младият полицай. Необичайно за един бар, в това заведение правеха добро кафе, тъй като беше предпочитаното място за младите преуспяващи фукльовци в тази част на града. Лъжичка захар и малко сметана, и барманът му подаде чашката.
Джеф патрулираше по този маршрут вече близо две години, достатъчно дълго, за да познава повечето собственици на заведения, а повечето от тях познаваха него и навиците му. Беше честно ченге, но не и от онези, които отказваха безплатна хапка или питие, особено от вкусните понички — любимата храна за американските ченгета.
— Е, какво ни тресе напоследък? — попита Боб.
— Търсим едно изчезнало момиче — отвърна Джеф. — Познаваш ли това лице? — Той му подаде разпечатаната листовка.
— Аха, Ани някоя си, обича шардоне „Кендъл Джаксън“.
Беше от редовните. Не съм я виждал от доста време обаче.
— А тази? — Втора листовка беше подадена през бара.
Боб я огледа за секунда–две.
— Мери… Мери Банистър. Помня я, щото е една шавръклива такава, нали ме разбираш? Ама и нея не съм я виждал от доста време.
Патрулът не можеше да повярва на късмета си.
— Какво знаеш за тях?
— Чакай малко, ти каза, че са изчезнали, така ли?
— Точно така, мой човек. — Джеф отпи от кафето си. — ФБР е по тази. — Той почуках пръст снимката на Банистър. — На другата попаднахме ние.
— Е, проклет да съм, ако знам много нещо за тях. Мяркаха се тук по няколко дни седмично, танцуваха и прочие, нали знаеш, както правят самотните момичета — търсят си мъже.
— Окей, слушай сега какво ще ти кажа. Някои хора ще дойдат тук да говорят с теб за тях. Помисли си за това, нали? — Полицаят беше длъжен да обмисли възможността Боб да е един от тези, които биха могли да ги отвлекат, но при едно разследване винаги се рискува, а тази вероятност изглеждаше твърде слаба. Подобно на мнозина нюйоркски бармани и сервитьори човекът беше неосъществен актьор, което, изглежда, обясняваше силната му памет.