— Разбира се, Джеф. По дяволите, отвлечени, казваш? Не съм чувал много за такива работи напоследък.
— В този град има осем милиона истории, човече. Ще се видим — каза патрулът и се запъти към вратата. Имаше чувството, че си е свършил основната част от работата за днес, и веднага щом излезе, се обади по радиостанцията, за да съобщи току-що научената информация.
Физиономията на Грейди беше позната в Обединеното кралство, но не и червената брада и очилата, които, надяваше се той, щяха да прикрият достатъчно външния му вид, за да се сведе до минимум рискът да бъде разпознат от някой бдителен полицейски служител. Във всеки случай, полицейското присъствие тук не беше толкова тежко, колкото в Лондон. Порталът на базата Херефорд изглеждаше точно така, както го помнеше, а оттам пътят с кола до общинската болница не беше много дълъг. Там той проучи пътищата, отклоненията и участъците за паркиране и реши, че отговарят на очакванията му. Засне и шест филма със своя „Никон“. Планът, който започваше да се оформя в главата му, беше прост, като всички добри планове. Разположението на пътищата, изглежда, работеше в негова полза, както и откритият терен наоколо. Както винаги, неговото основно оръжие щеше да е изненадата. Щеше да има нужда от нея, тъй като операцията беше съвсем близо до най-опасното военно формирование в страната, но разстоянията му подсказваха времевия фактор. Евентуално четиридесет минути на открито и още тридесет вътре, за да подейства планът. Петнадесет души, но той можеше да намери петнадесет добри мъже. Останалите ресурси щяха да се купят с пари. Да, това можеше и щеше да подейства. Единственият въпрос, който оставаше открит, беше денем или нощем. Обичайният отговор беше вторият, но той беше извлякъл поуки от горчив опит, че контратерористичните екипи обожават нощта, защото екипировката им за нощно виждане прави за тях времето от денонощието безразлично в тактически смисъл — а хора като Грейди не бяха толкова добре обучени да действат нощем. Това беше дало огромно предимство на полицията напоследък във Виена, Берн и Световния парк. Така че защо всъщност да не опитат посред бял ден? Това трябваше да го обсъди с приятелите си. Грейди запали колата и потегли обратно към Гетуик.
— Да, все за това мисля, откакто Джеф ми показа снимките — каза барманът. Казваше се Боб Джонсън. Сега се беше облякъл за вечерта — с бяла риза, широк черен пояс и тънка кожена вратовръзка.
— Познавате ли тази жена?
— Да. — Той кимна утвърдително. — Мери Банистър. Другата е Ан Претлоу. Идваха тук редовно. Хубавелки. Танцуваха и флиртуваха с мъжете. Това място е доста оживено нощно време, особено през уикендите. Идваха около осем и напускаха към единайсет — единайсет и половина.
— Сами?
— Когато си отиваха ли? Повечето пъти, но не винаги. Ани си имаше един, когото харесваше. Казва се Ханк, фамилията му не помня. Бял, с кафява коса, кафяви очи, горе-долу моя ръст, с коремче, но не много дебел. Мисля, че е адвокат. Сигурно ще се отбие тази вечер. Той е доста редовен тук. Имаше и един друг… може би последния път, когато я видях тук… как, по дяволите, се казваше пък тоя? — Джонсън сведе поглед към бара. — Кърт, Кърк, нещо такова. Сега като се сетих, видях как Мери танцува с него един–два пъти. Белокож мъж, висок, с приятна външност, не съм го виждал от доста време. Поръчваше коктейл с уиски и лимонов сок, обикновено с „Джим Бийм“, оставяше добри бакшиши. — Един барман винаги запомня хората, които оставят добри и лоши бакшиши. — Беше ловец.
— Какво? — попита агент Съливан.
— Ловеше мацета, човече. Нали знаете за какво мъжете се отбиват в заведения като моето.
Този тип им беше пратен от самия Господ, помислиха си едновременно Съливан и Чатъм.
— Но не сте го виждали от известно време?
— Тоя Кърт ли? Не, поне от две седмици, може и повече.
— Дали можете да ни помогнете да съставим картинка заедно?
— Имате предвид скица, като по вестниците? — попита Джонсън.
— Точно така — потвърди Чапмън.
— Е, мога да се опитам. Някои от мацетата, които идват тук, може също да го познават. Мисля, че Мариса го познава. Тя е от редовните, идва тук всяка вечер, цъфва някъде към седем, седем и половина.
— Мисля, че ще се позадържим тук — каза Съливан и погледна часовника си.
В базата на КВС в Мидънхол беше полунощ. Малой вдигна „Найт Хоук“ от площадката и се отправи на запад към Херефорд. Контролните лостове бяха все така плътни и леки за управление, както винаги, а новата джаджа работеше. Оказа се, че е индикатор за горивото, цифров, за да му показва с числа, вместо със стрелка, колко гориво му остава. Освен това превключвателят можеше да го настройва между галони (американски, не имперски) и фунтове. Идеята не беше лоша. Нощта беше сравнително ясна, нещо необичайно за тази част от света, но луна нямаше и той предпочете да използва очилата за нощно виждане. Те превръщаха мрака в зеленикав здрач и въпреки че намаляваха остротата на зрението му от 20/20 на 20/40, това все пак беше значително подобрение в сравнение с възможността да пилотираш на сляпо в мрака. Държеше вертолета на височина около 90 метра над земята, за да избегне електропроводите, които адски го притесняваха, както притесняваха всички опитни пилоти на хеликоптери. Отзад в машината нямаше бойци, с изключение на сержант Нанс, който продължаваше да носи пистолета си, за да се чувства по-войнствено — ръчното въоръжение беше разрешено за бойците от специални операции, дори на тези, за които беше малко вероятно, че ще се наложи да го използват. Малой държеше своята „Берета“ М9 в пилотската си чанта, вместо в кобур под мишницата, което му се струваше твърде мелодраматично, особено за един морски.