„Още две минути“ — помисли си Чавес. Краката му започваха да се оплакват, но той не позволи това да излезе наяве, а продължи да тича с невъзмутимо лице и решителен поглед, почти отегчен, докато краката му се носеха ритмично по сгурията на трасето. Екип 1 също бягаше, по същото трасе и в противоположна посока, и за щастие нито един от екипите не изпреварваше другия. Записваха си времето при всеки крос, но отбягваха прякото състезание, което би тласнало всички бойци от ДЪГА в унищожителен напън, който можеше да доведе до травми — а бездруго получаваха достатъчно контузии по време на ученията, въпреки че в момента Екип 2 беше напълно боеспособен — всички контузии бяха излекувани.
— Отделение… бърз ходом, марш! — най-сетне изкомандва Пиърс. Още петдесет метра, и спряха.
— Е, добро утро на всички. Надявам се, че ви беше приятно да се събудите за поредния ден за охрана на света от злото — каза Пиърс усмихнато. — Майор Чавес — покани го той след това и влезе на мястото си в строя.
— Окей, господа, това беше добро начало. Благодаря, че водихте бягането тази сутрин, сержант Пиърс. Душ и закуска, бойци. Свободни сте.
Двете редици от по пет души се разпръснаха и всички се отправиха към казармената сграда, за да отмият потта с душ.
Английската закуска по нищо не се отличаваше от американската: бекон, яйца, препечен хляб, кафе — английски сутрешен чай за някои — гориво за предстоящия ден. Някои от бойците се хранеха леко, други тежко, в зависимост от личните си метаболични особености. Всички бяха в ежедневните си униформи, готови да се отправят към бюрата си. Тим Нунън щеше да им изнесе лекция по сигурността на комуникацията. Новите радиостанции от „Е-Системс“ едва ли се нуждаеха от представяне, но Нунън искаше да им обясни всичко за тях, включително как действат кодиращите им системи. Сега членовете на екипа можеха да разговарят помежду си, а всеки, който се опиташе да ги подслуша, щеше да чува само съскащ статичен шум. Това беше в сила и преди, но новите преносими радиостанции с миниатюрните си слушалки и тънките като тръстика микрофони бяха огромен технологичен напредък. След това Бил Тоуни щеше да ги информира за последните резултати от разузнаването и следствията по техните три полеви акции. След това идваше разходката преди обяда до полигона за практика по точна стрелба, но днес не се предвиждаше учение със стрелба на живо. Вместо това щяха да тренират десант с дълго въже от хеликоптера на Малой.
Всичко това обещаваше един пълноценен, макар и рутинен работен ден за ДЪГА. Чавес за малко щеше да добави епитета „отегчителен“, но знаеше, че Джон полага големи усилия да разнообразява рутината, а освен това човек тренира основните неща, защото те са, ами… основни, за да можеш да си свършиш работата, неща, към които се придържаш, когато нещата вземат, че се сговнят, и нямаш време да мислиш какво да направиш. Всеки член на Екип 2 вече знаеше как разсъждава всеки друг член, поради което при упражнения, когато действителният сценарий се окажеше различен от тактическото разузнаване, което получаваха, когато влизаха, членовете на екипа някак си просто се приспособяваха, понякога без думи, всеки боец знаеше какво ще направи неговият партньор и всички в екипа като че ли се свързваха по телепатия. Тъкмо това беше и целта на интензивните, рутинни, отегчителни в интелектуално отношение тренировки. Екип 2, както и Екип 1 на Питър Ковингтън, бяха еволюирали до живи, мислещи организми, чиито части просто действаха правилно — и погледнато отвън, като че ли автоматизирано. Когато Чавес се замислеше за това, то му се струваше забележително, но по време на тренировките изглеждаше толкова естествено, колкото дишането. Като Майк Пиърс, когато скочи върху бюрото в Световния парк. Това не беше част от тренировъчния режим, но той го беше направил, и го беше направил съвършено, и единственото погрешно нещо беше, че първият му откос не беше улучил субекта в главата, а го беше пронизал в гърба — причинявайки рани, които щяха веднага да се окажат фатални — последван след това от втори, който беше пръснал черепа на копелето. Бум. Цап. Шльоп. А членовете на екипа се бяха доверили на Пиърс, че ще покрие своя сектор и след това, след като очисти „опозицията“, ще помогне на останалите. Като пръстите на ръката му, помисли си Чавес, които могат да се стегнат в смъртоносен юмрук, но също така да разделят задачите си, защото всеки от пръстите си има мозък. И всички те бяха неговите хора. Това беше най-доброто от всичко.