Намирането на оръжието беше най-лесното. Това винаги беше удивлявало чужденците със своя комизъм: ирландците с оръжие приличаха на катерички с орехчета — непрекъснато го криеха и понякога забравяха къде, по дяволите, са го скрили. В продължение на цяло поколение най-различни хора бяха докарвали оръжия за ИРА и ИРА ги беше прибирала, главно заравяйки ги за деня, когато целият ирландски народ щеше да се надигне под ръководството на ИРА — Извънредни и да тръгне на бой срещу английските завоеватели, изтласквайки ги завинаги от свещената земя на Ирландия… или нещо от този род, помисли си Грейди. Той лично беше заровил над три хиляди оръжия, главно руски калашници, например онзи склад в селската нива в графство Типърери. Беше заровил пратката четиридесет метра западно от един голям дъб на два метра — достатъчно дълбоко, за да не може тракторът на фермера да ги развали или случайно да ги изрови, и достатъчно плитко, за да могат да ги извадят само след час копане. Бяха сто бройки, доставени през 1984 година от една услужлива душа, срещната в Ливан, заедно с предварително заредените пластмасови пълнители, по двадесет за всеки автомат. Всичко това беше надлежно подредено в сандъци, като оръжията и боеприпасите бяха увити в напоена със смазка хартия, както го правеха руснаците. Повечето от опаковките бяха все още неповредени, забеляза Грейди, докато ги подбираше грижливо. Той извади двадесет, разкъсвайки хартията на всеки, за да провери за корозия, като оглеждаше болтовете, и във всеки от случаите установи, че опаковъчната смазка се е запазила, все едно че оръжията току-що бяха напуснали завода в Казан. Моделът АКМС, подобрен вариант на АК-47, е със сгъваем приклад, което беше много по-удобно за криене, отколкото стандартните бойни прикладни автомати. По-важното беше, че с това оръжие хората му се бяха обучавали в Ливан. Беше лесно за използване, благонадеждно и можеше да се крие. Тези характеристики го правеха идеално за целта. Петнадесетте, които взе, заедно с триста пълнителя по трийсет патрона, бяха натоварени в задната част на камиона, след което запълниха отново дупката. После камионът потегли към друга ферма, този път на морския бряг на графство Корк. Там живееше един фермер, с когото Шон Грейди имаше уговорка.
Съливан и Чатъм бяха в канцеларията си още преди седем. Първото, което направиха, беше да използват компютризирана кросреферентна директория, за да проследят имената и адресите. Това стана бързо. След това трябваше да се срещнат с тримата мъже, за които им бяха съобщили, че са познавали Мери Банистър и Ан Претлоу, и да ги разпитат. Възможно беше един от тях да се окаже сериен убиец или похитител. В първия случай той вероятно щеше да се окаже много умен и предпазлив престъпник. Един сериен убиец е ловец на хора. Странно, но умните серийни убийци се държаха като истински войници: първо разузнаваха всичко за своите жертви, преценяваха навиците и слабостите им, след което се задействаха, за да ги използват като играчки за забавление, и когато удоволствието се изчерпеше, настъпваше моментът, в който трябваше да ги убият. В точния смисъл на думата убийствата на хора не влизаха в прерогативите на ФБР, но похищенията влизаха, ако убиецът изкарваше жертвите си извън границите на щата — и тъй като границите на щата минаваха само на неколкостотин метра от Манхатън, това беше достатъчно основание за агентите да се намесят. Те трябваше да задават въпросите си много внимателно и да не забравят, че един сериен убиец почти винаги е с елегантна външност и поведение, за да могат жертвите му по-лесно да му се доверят. Щеше да е учтив, дори приятен и дружелюбен — докато не се окажеше твърде късно, и в този момент жертвата се оказваше обречена. Такъв човек беше най-опасният от всички престъпници.
Обект Ж4 прогресираше рязко. Нито интерферонът, нито интерлевкенът не бяха повлияли на пръчиците на „Шива“, които се размножаваха с удоволствие и в нейния случай атакуваха черния й дроб с невероятна скорост. Същото беше в сила и за панкреаса й, който се разпадаше, причинявайки сериозен вътрешен кръвоизлив. Странно, помисли си доктор Килгор. „Шива“ беше изразходвал времето си, за да се утвърди, но щом беше започнал да поразява тялото на изпитателния обект, беше започнал да си пробива път с ядене като някой лакомник по време на пир. На Мери Банистър й оставаха не повече от пет дни.
М7, Чип Смитън, беше малко по-добре. Имунната му система полагаше големи усилия, но „Шива“ се оказа твърде коварен за него: действаше доста по-слабо, отколкото при Ж4, но също така неумолимо.
Ж5. Ан Претлоу, се оказа от дълбините на генния кладенец. Той се беше постарал да състави пълната медицинска история на сегашната им реколта изпитателни обекти. Банистър имаше история с рак по майчина линия — рак на гърдите беше открит на майка й и на баба й, и той виждаше, че „Шива“ бързо се справя с нея. Дали можеше да има някаква връзка между уязвимостта към рак и заразната болест? Можеше ли това да означава, че ракът е в основата си болест на имунната система, както подозираха мнозина учени? Това беше материал за доклад в „Медицинското списание на Нова Англия“ и можеше да му донесе още по-голям авторитет в медицинските кръгове… но той не разполагаше с време, пък и все едно, докато го отпечатат, щяха да останат твърде малко хора, за да го четат. Какво пък, щеше да е добра тема за разговори в Канзас, защото и там щяха да практикуват медицина и тепърва щяха да работят над проект „Безсмъртие“. Повечето от най-добрите медицински изследователи на „Хоризонт“ всъщност не бяха участници в Проекта, но не можеха да ги убият, нали? И така, като мнозина други, те щяха да се окажат облагодетелствани от щедростта на Проекта. А и, разбира се, те имаха нужда от генетичните различия, пък и защо да не подберат няколко умни глави, които евентуално щяха да разберат защо Проектът е извършил това, което е извършил? А и дори да не разберяха, какво друго щеше да им остане, освен да живеят? Всички те бяха белязани с Б-ваксината, която Стив Берг беше създал наред със смъртоносния вариант А. Във всеки случай, неговите разсъждения сега имаха чисто научна стойност, макар тя да беше абсолютно безполезна за изпитателните обекти, които в момента изпълваха всяка свободна стая в сектора за лечение.