Килгор събра бележките си и започна обиколките. Най-напред се отби при Ж4, Мери Банистър.
Единствено тежката доза морфин все още правеше живота поносим за нея. Дозировката можеше да убие някой здрав човек и щеше да е достатъчна, за да задоволи и най-закоравелия консуматор на интравенозен наркотик.
— Как си? — попита бодро докторът.
— Уморена… слаба… зашеметена — отвърна Мери Банистър.
— А болките, Мери?
— Много боли… особено коремът.
Лицето й беше смъртнобледо от вътрешния кръвоизлив, а по лицето й имаше хеморагични петна — затова не й даваха огледало: гледката щеше да я паникьоса. Искаха всички обекти да умират спокойно. Това щеше да създава много по-малко грижи за всички — милост, каквато не проявяваха към други изпитателни обекти, помисли си Килгор. Не беше честно, но пък беше практично. По-низшите животни, които бяха използвали, не притежаваха способност да им създават грижи, а и не разполагаха с някакви полезни данни, които да им кажат какви лекарства да им дават против болката. Може би щеше да успее да създаде такива в Канзас. Това щеше да бъде ценно приложение на способностите му, прецени той, докато отново пренастройваше количеството приток на морфин в Ж4… просто достатъчно, за да… да, да я накара да се вцепени. Щеше да прояви към нея милостта, която му се искаше да можеше да прояви към маймуните резус. Дали щяха да провеждат експерименти с животни в Канзас? Щяха да възникнат практически затруднения. Доставянето на животни в Канзас щеше да е много трудно при липсата на международни самолетни услуги, а съществуваше и етичният проблем. Мнозина от членовете на Проекта нямаше да одобрят, и то с основание. Но, по дяволите, беше трудно да се създават лекарства и да се развиват методи за лечение без някакви изпитания с животни. Да, тежко беше от гледна точка на съвестта, но научният прогрес си имаше цена, а те наистина спасяваха буквално милиони животни, нали? Бяха им трябвали хиляди животни, за да създадат „Шива“, и никой не беше възразил особено срещу това.
Друг проблем за обсъждане, реши той, докато влизаше в стаята на М7.
— Как се чувстваме, Чип? — попита той.
Всички вкупом благодариха на Провидението, че в тази част на графство Корк нямаше „Гарда“. В края на краищата, престъпност тук също почти нямаше, поради което и нямаше нужда от тях. Ирландската национална полиция беше също толкова ефикасна, колкото и британската, и за съжаление разузнавателната им секция си взаимодействаше с хората от „Петицата“ в Лондон, но нито една от двете служби не беше успяла да издири Шон Грейди — във всеки случай, не и след като той беше разкрил и елиминирал информаторите в ядрото си. И двамата бяха изчезнали от лицето на земята и бяха нахранили сьомгата, или каквато там риба си падаше по информаторите. Грейди още си спомняше израженията им, когато протестираха, че са невинни, чак до момента, в който ги хвърлиха в морето, на петнадесет мили от брега, с железни букаи на краката. Невинни ли? Тогава защо СВС бяха престанали да безпокоят неговото ядро след три поредни опита да ги елиминират всички? Проклета да е невинността им!