Бяха насядали в приятната провинциална кръчма „Мъгливата роса“ след няколко часа тренировка с оръжията край изолираната крайбрежна ферма, която беше твърде далече от цивилизацията, за да може някой да чуе характерната пукотевица от стрелбата на автоматите. Необходими бяха по няколко пълнителя за всеки от хората му, за да си възвърнат уменията в боравенето с щурмовите оръжия АКМС, но прикладните оръжия се владееха лесно, а този модел беше от най-лесните. Сега си говореха за неща извън работата, просто като тайфа приятели, седнали да обърнат по няколко халби. Повечето гледаха футболния мач на окачения на стената телевизор. Грейди също, макар и безстрастно, понеже умът му продължаваше да се плъзга по елементите на предстоящата операция: оглеждаше отново и отново в съзнанието си разположението на терена, мислеше си колко бързо могат да пристигнат британците или тази нова група, ДЪГА. Посоката, от която щяха да подходят, изглеждаше очевидна. Той беше планирал всичко и колкото повече премисляше оперативната си схема, толкова повече като че ли му харесваше. Можеше и да загуби няколко от хората си, но това беше цената на работата в името на революцията, и докато оглеждаше хората си, той си даваше сметка, че всички те са приели риска със същата готовност, с каквато го е поел и самият той.
Погледна часовника си, извади няколко часа и бръкна в джоба си, за да включи клетъчния телефон. Правеше това три пъти на ден, без никога да го оставя включен за повече от десет минути, като мярка за сигурност. Трябваше да бъде предпазлив. Само това съзнание — и малко късмет, трябваше да си признае — му бяха позволили да продължи борбата толкова дълго. След две минути телефонът иззвъня. Грейди стана и излезе навън, за да се обади.
— Ало?
— Обажда се Джо.
— Здравей, Джо — отвърна учтиво Грейди. — Как вървят нещата в Швейцария?
— Всъщност в момента съм в Ню Йорк. Исках само да ти кажа, че деловите неща, за които говорихме, имам предвид финансите, се уредиха — каза Попов.
— Чудесно. Какво става с другото, Джо?
— Ще го донеса лично. Пристигам след два дни. Ще долетя в Шанън със служебния самолет. Би трябвало да пристигна в шест и трийсет заранта.
— Ще те посрещна — обеща Грейди.
— Добре, приятелю. Ще се видим тогава.
— Довиждане, Джо.
— До скоро, Шон.
И връзката се прекъсна. Грейди изключи захранването и прибра телефона в джоба си. Ако някой беше подслушал… едва ли, тъй като оттук той виждаше всичко наоколо, чак до хоризонта, а паркирани возила не се забелязваха… а и освен това, ако някой знаеше къде е той, щяха да дойдат за него и хората му с цял взвод войници или куп полицаи… та и да беше подслушал някой, щеше да чуе само един разговор за бизнес, кратък, шифрован и по същество. Той се върна в кръчмата.
— Кой беше, Шон? — попита го Родни Сандс.
— Джо — отвърна Грейди. — Направил е каквото поискахме. Така че, смятам, ние също трябва вече да се по-раздвижим.
— Прав си. — Родни надигна халбата си за наздравица.
Службата за сигурност, наричана някога МИ (Милитъри Интелиджънс) 5, беше преживяла повече от едно поколение с две задачи с висок приоритет. Едната беше да се следи проникването на съветски агенти в британските правителствени служби — окайващо трудна задача, тъй като КГБ и неговите предшественици неведнъж бяха успявали да проникнат в британските служби за сигурност. По едно време те замалко бяха успели да поставят своя агент на място, Ким Филби, да оглави „Петицата“, и по този начин почти да осигури на Съветите контрол над британската контраразузнавателна служба, гаф, от който служителите на „Петицата“ все още потръпваха. Втората задача беше проникването в Ирландската републиканска армия и други ирландски терористични групи, за да могат по-добре да идентифицират техните водачи и да ги ликвидират, защото тази война се водеше по старите правила. Понякога извикваха полицията, за да извърши арести, а в други случаи се хвърляха командоси на СВС, за да се справят по-директно с положението. Разликата в подходите се дължеше на неспособността на правителството на Нейно величество да реши дали „Ирландският проблем“ е въпрос на престъпност, или на национална сигурност — резултатът от тази нерешителност се изразяваше в удължаването на „неприятностите“ с поне едно десетилетие, според ФБР.
Но служителите на „Петицата“ не можеха да определят политиката. Това се правеше от избраните с вот политици, които в повечето случаи не можеха да се вслушат в мненията на обучените експерти, прекарали целия си живот в справяне с подобни проблеми. Лишени от способността да правят политика или поне да влияят на политиката, те продължаваха да воюват, съставяйки и поддържайки обемисти доклади за известни или подозирани оперативни дейци на ИРА и за евентуални действия от страна на други правителствени агенции.