— Толкова бързо? — попита Попов.
— Защо не? — реагира Брайтлинг.
— Както кажеш. А кокаинът? — добави той с отвращение.
— Куфарът е опакован. Четири килограма и половина, медицински чисто съединение, събрано от всички наши складове. Торбата ще е в самолета.
На Попов изобщо не му допадаше идеята да пренася наркотик. Не ставаше дума за внезапни изблици на морал, а просто за опасения от митнически служители и кучета, душещи багажа. Брайтлинг забеляза тревогата, изписана на лицето му, и се усмихна.
— Успокой се, Дмитрий. Ако възникне някакъв проблем, пренасяш съставката за нашата дъщерна фирма в Дъблин. Ще разполагаш с необходимите за това документи. Просто гледай да се постараеш да не се налага да ги използваш. Това може да обърка нещата.
— Ясно. — Попов си позволи да се отпусне. Този път щеше да лети с частен служебен самолет „Гълфстрийм V“, тъй като пренасянето на дрога през истинско летище на истински международен полет щеше да е малко прекалено рисковано. Европейските държави обикновено обработваха доста небрежно пристигащите американци, чиято основна цел беше да изхарчат доларите си, а не да им създават неприятности, но напоследък всички имаха обучени кучета, защото всяка страна по света се тревожеше от разпространението на наркотиците.
— Тази вечер?
Брайтлинг кимна и погледна часовника си.
— Самолетът ще тръгне от летище Титърборо. Бъди там в шест.
Попов взе такси до жилището си. Приготвянето на багажа не беше трудно, но мисленето — още как. В случая Брайтлинг нарушаваше най-основните съображения за сигурност. Чартирането на частен бизнес-самолет за първи път свързваше неговата корпорация с Попов, както и защитната документация, придружаваща кокаина. Не беше положено никакво усилие Попов да остане необвързан от своя работодател. Може би това означаваше, че Брайтлинг не разчита на лоялността на своя наемник и не вярва, че ако го арестуват, няма да успее да си държи устата затворена… но не, прецени Дмитрий Аркадиевич. Ако не му вярваха, нямаше да му възложат тази задача. Попов винаги беше изпълнявал ролята на връзка между Брайтлинг и терористите.
„Следователно — помисли си руснакът — той наистина ми вярва.“ Но в същото време нарушаваше безопасността… а това можеше да означава само, че в съзнанието на Брайтлинг безопасността няма никакво значение. Защо… как можеше да няма значение? Може би Брайтлинг замисляше да го елиминира? Това беше вероятно, но той не можеше да го допусне. Брайтлинг беше безскрупулен, но недостатъчно умен… по-скоро, прекалено умен. Той трябваше да е преценил възможността Попов да е оставил някъде писмено свидетелство, което смъртта му можеше да задейства и да разбули собственото му съучастие в опитите за масово убийство. Така че подобна възможност трябваше да се изключи.
Тогава какво?
Бившият офицер от разузнаването се взря в огледалото в едно лице, което все още не знаеше това, което трябваше да знае. От самото начало той беше изкусен от парите. Беше се превърнал в нещо като наемен агент, мотивиран от личната печалба — буквата „П“ от ПИСЕ, — но работеше за някой, за когото парите не бяха от значение. Дори ЦРУ, при цялото си богатство, винаги спазваше мярка за парите, които плащаше на вербуваните си агенти. Американската разузнавателна служба плащаше сто пъти по-добре от руската си съперничка, но дори и това трябваше да бъде оправдано, защото в ЦРУ имаше счетоводители, които властваха над полевите офицери така, както царските придворни и бюрократи бяха властвали над най-малкото селце в Русия. Попов знаеше от своето проучване, че корпорация „Хоризонт“ разполага с огромно количество пари, но човек не можеше да забогатее с неоправдани разхищения. В капиталистическото общество човек можеше да забогатее с ум, може би с повече безскрупулност, но не и с глупост, а да си пилееш току-така парите като някоя правителствена агенция, си беше чиста глупост.
Е, тогава за какво ставаше дума?
„Каквото и да замисля, каквато и да е причината за тези терористични инциденти… то е нещо, което предстои скоро!“